Пособие для изучения русского языка болгароязычными лицами и для изучения болгарского языка русскоязычными лицами

Играчките на Федя

Живяло някога момче на име Федя Егоров. Както всички деца и той имал много играчки. Федя обичал играчките си, с удоволствие си играел с тях, но само едно не обичал – да ги прибира. Поигравал си и ги оставял там, където е играл. Търкаляли се играчките на пода и пречели на всички. Всички се спъвали в тях, дори самият Федя ги хвърлял настрани. И ето че веднъж всичко това омръзнало на играчките.

– Трябва да бягаме от Федя, докато съвсем не са ни изпочупили. Трябва да отидем при добри деца, които пазят играчките си и ги прибират, – казало пластмасовото войниче.

– Да, – съгласил се самосвалът, чиято каросерия Федя бил счупил, – трябва да се махнем от Федя.

Съвещавали се играчките, съвещавали и решили незабавно да си тръгнат. Войничетата се построили в една редица и първи потеглили на път, след тях тръгнали количките, натоварени с различни дребни играчки, след количките плюшеното мече, рунтавото кученце, бялото слонче, зеленият крокодил, бялата мишка и всички останали. Излезли играчките на улицата. Насреща им рижавата котка Мурка. Попитала тя играчките:

– Мърр, мърр. Накъде сте се запътили?

– Тръгнали сме да търсим добри дечица, които биха ни пазили, – отговорила матрьошката Маша.

– Да си играят с нас, да не ни разхвърлят, а след игра да ни прибират – добавило бялото слонче.

– Познавам такова момиченце, мърр, мърр, наистина познавам, – отговорила котката. – Това е моята стопанка Люся. Тя винаги прибира играчките си и ги пази. Но сега я няма вкъщи, тя е на детска градина. Ето там, отсреща, – и Мурка посочила голяма красива бяла къща.

– Какво да правим? – попитала маймунката Чи-Чи, почесвайки се по главата.

– Трябва да намерим някой друг, – казало рунтавото кученце с блестящи очички и с червено изплезеното езиче. – Сигурно има и други дечица, които прибират играчките си. Я да отида да попитам ето онзи господин, – казало то, посочвайки кучето, което се излежавало на слънце до люлката. То се казвало Джек и живеело в съседния вход.

– Извинявайте за безпокойството, – казало рунтавото кученце на Джек. – Бъдете така добър, помогнете ни да намерим добри дечица, които биха си играли с нас и биха ни прибирали. – И не биха ни чупили! – добавила бялата мишка, показвайки се зад гърба на кученцето.

– Джав, джав! Познавам такова момче. Това е Саша, при когото живея. Той винаги се грижи за играчките си, обича ги. Той обича и мене! – гордо добавил Джек.

– Моля, заведете ни при него! – помолило рунтавото кученце.

– Сега Саша не е вкъщи. – отговорил Джек. Той е на градина. Ето там, – и Джек посочил бялата красива къща отсреща.

След като се посъветвали играчките решили да отидат в градината. Стигнали до шосето, но не можели да го преминат, по него се движели коли. – Няма страшно, –казала играчката-милиционер с палка в ръка. Трябва да изчакаме, когато светофарът светне в зелено. Почакали играчките, светнало зелено за пешеходците, а за колите – червено. Всички коли спрели и играчките преминали улицата. В детската градина ги посрещнала лелката.

– Вие пък кои сте? – попитала тя.

– Ние сме играчките на едно момче, което нито ни прибираше, нито ни пазеше. Дори ни чупеше. Избягахме от него и искаме да дружим с добри деца.

– Е, значи, сте за тук! – казала лелката. Измила, подсушила играчките и ги поканила при децата. Всички много се зарадвали на новите играчки. Момиченцата заедно с учителката зашили на мечето лапата, която била наполовина откъсната. Момчетата оправили каросерията на самосвала и колелата на танка. Всички в групата – и деца, и играчки, били радостни и весели. Само едно момче било тъжно и не се приближавало до играчките. Това бил Федя Егоров. Познал си играчките и много се разстроил.

– Защо не играеш с новите играчки, Федя? – попитала го учителката.

– Не искам, – измърморил Федя и се обърнал с гръб. Той се уплашил, че учителката ще забележи, че е готов да се разплаче. Изведнъж най-пъргавата играчка – бялата мишка – видяла Федя. – Пи, пи, пи! – запищяла тя. – Това е нашият Федя! – Пи, пи, пи! Всички погледнали тъжния, мрачен Федя, който стоял встрани. Учителката попитала:

– Какво ти е, Федя? Федя си признал. – Играчките избягаха от мен, защото аз ги обидих.

– Как така си ги обидил? – попитала учителката.

– Не се грижих за тях както трябва, не винаги ги прибирах. Понякога дори ги чупех, но без да искам. Не съм искал!

– Ето на, – казала учителката, – виновен си, Федя, затова и те са избягали. А тук ще им бъде добре. Деца, ще пазим ли играчките?– попитала учителката децата. – Ще ги пазим! – отговорили децата.

– Аз също ще ги пазя! – заявил Федя.

– Наистина ли? – попитала бялата мишка. – Ще ни пазиш ли, ще ни прибираш ли след игра?

– Обещавам! – отговорил Федя.

– И няма да ни чупиш?

– Няма. Няма да ви чупя. Ще се грижа за вас, – отговорил Федя.

Учителката попита децата:

– Как смятате, деца, ще пази ли Федя играчките си?

– Мисля, че ще ги пази! – казала Люся.

– Аз също му вярвам! – казала Наташа. Павлик добавил:

– Щом Федя обещава, трябва да спази обещанието си.

И всички: и децата, и учителката, и играчките, повярвали на Федя.

– Тогава дайте да се върнем при Федя, – предложило бялото слонче.

– Хайде да се върнем! – се зарадвала играчката-танкист.

– А аз не искам да се връщам, – плахо казала матрьошката Маша, която уютно се била настанила в ръката на Оля.

– Вие, играчки, решавайте сами, – казала учителката. – Можете да се върнете при Федя, а можете да останете и тук.

Федя много се притеснил. Срамувал се пред играчките, пред децата, пред учителката. И му било жал да загуби играчките си. Та нали ги обичал и му харесвало да играе с тях.

– При вас е хубаво, – казала на децата играчката-милиционер, но аз ще се върна при Федя.

– И аз, – заявило бялото слонче.

– И аз ще се върна при Федя, и аз, – заговорили една през друга всички играчки. Само матрьошката Маша не искала да се връща при Федя. Той почти никога не е играл с нея. А тук тя се сприятелила с Оля и искала да играе с нея.

– И така играчки, – казала учителката, – ще се върнете при Федя, но не сега, а довечера, когато Федя си отиде вкъщи. А ти, матрьошке Маша, ако искаш, остани тук.

Матрьошката се зарадвала и доволна се настанила в картонената къщичка, в която я сложила Оля. Когато настъпила вечерта, родителите дошли да приберат децата си.

Да вземе Федя дошъл баща му. Федя му разказал за това, че от него били избягали играчките и дошли в детската градина, казал, че е обещал да пази играчките си и те са се съгласили да се върнат при него. Само матрьошката Маша решила да остане в градината.

– Добре, че си разбрал грешката си, – казал баща му. – Хубаво е, че играчките са решили да се върнат при теб. Помни, Федя, че всичко наоколо трябва да се пази. Всички заедно – бащата, Федя и играчките, си тръгнали за вкъщи. А матрьошката Маша им помахала през прозореца.

Федины игрушки

Жил-был мальчик Федя Егоров. Как и у всех ребят, было у него много игрушек. Федя любил свои игрушки, с удовольствием играл ими, но одна беда – не любил он убирать их за собой. Поиграет и бросит там, где играл. Лежали игрушки в беспорядке на полу и мешали всем. Все запинались за них, даже Федя сам их отшвыривал. И вот однажды надоело это игрушкам.

– Нам надо бежать от Феди, пока нас совсем не переломали. Надо идти к хорошим ребятам, которые берегут свои игрушки и убирают их, – сказал пластмассовый солдатик.

– Да, – согласилась машина-самосвал, у которой Федя сломал кузов, – надо нам уйти от Феди.

Посовещались игрушки, посовещались и решили немедленно уйти. Солдатики выстроились в ряд и первыми двинулись в путь, за ними поехали машинки, нагруженные разными мелкими игрушками, за машинками пошли плюшевый медведь, лохматая собачка, белый слон, зелёный крокодил, белая мышка и все остальные игрушки. Вышли игрушки на улицу. Навстречу им рыжая кошка Мурка. Спрашивает она игрушки:

– Мурр, мурр. Вы куда собрались?

– Мы пошли искать хороших ребяток, – ответила матрёшка Маша, – которые берегли бы нас.

– Играли бы нами, и не раскидывали, а убирали за собой после игры, – добавил белый слоник.

– Знаю я такую девочку, муррр, муррр, знаю, – ответила кошка.

– Это моя хозяйка Люся. Она всегда убирает свои игрушки и бережёт их. Но сейчас её нет дома, она в садике. Вон там, через дорогу. – И Мурка указала на большой, красивый белый дом.

– Что же нам делать? – спросила обезьянка Чи-Чи, почёсывая макушку.

– Надо найти кого-нибудь другого, – сказала лохматая собачка с блестящими глазками и с красным высунутым языком. – Наверное, есть и другие ребята, которые убирают за собой игрушки. Пойду-ка я спрошу вон того господина, – сказала она, указывая на пёсика, пригревшегося на солнышке у качелей. Пёсика звали Джеком, он жил в соседнем подъезде.

– Позвольте вас побеспокоить, – обратилась лохматая собачка к Джеку. – Будьте любезны, подскажите, где нам найти хороших ребяток, которые играли бы нами и убирали бы нас? – И не ломали бы нас! – добавила белая мышка, высунувшись из-за спины собачки.

– Тяф, тяф! Знаю я такого мальчика. Это Саша, у которого я живу. Он всегда бережно играет своими игрушками. Любит их. Он и меня любит! – гордо добавил Джек. – Проводите нас, пожалуйста, к нему! – попросила лохматая собачка. – Сейчас Саши нет дома, – ответил Джек. Он в садике. Вон там, – указал Джек на белый, красивый дом через дорогу.

Посовещавшись, игрушки и решили идти в садик. Дошли они до дороги, а перейти дорогу не могут, ездят по ней машины. – Не беда, сказал игрушечный милиционер с жезлом. Нам просто надо дождаться, когда на светофоре загорится зелёный свет. Дождались игрушки, загорелся зелёный свет для пешеходов, а для машин красный. Все машины встали, а игрушки перешли дорогу. В садике игрушки встретила няня.

– Вы чьих же будете? – спросила она.

– Мы были у мальчика, который нас не убирал, не берёг. Даже ломал. Мы ушли от него и хотим дружить с хорошими ребятами. – Ну, значит, вам сюда! – сказала няня.

Она помыла, обтёрла игрушки и пригласила их на группу к ребятам. Все ребята очень обрадовались новым игрушкам. Девочки вместе с воспитателем пришили медведю лапу, которая наполовину уже была оторвана. Мальчики приладили самосвалу кузов, танку – колёса. Все в группе – и дети, и игрушки – были радостны и веселы. Только один мальчик был грустный и не подходил к игрушкам. Это был Федя Егоров. Он узнал свои игрушки и очень расстроился.

– Что же ты не играешь, Федя, новыми игрушками? – спросила воспитатель Федю.

– Не хочу, – буркнул он и отвернулся. Он боялся, что воспитатель заметит навернувшиеся на глаза слёзы. Вдруг самая шустрая игрушка – белая мышка – увидела Федю. – Пи, пи, пи! – запищала она. – Это наш Федя! Пи, пи, пи! Все посмотрели на грустного, хмурого Федю, сидящего в сторонке. Воспитатель спросила:

– Что с тобой, Федя? Федя признался. – Это от меня сбежали игрушки, это я их обидел.

– Как ты их обидел? – спросила воспитатель.

– Я не берёг их как следует, не всегда убирал за собой. Иногда даже ломал, но нечаянно. Я не нарочно!

– Ну, вот, – сказала воспитатель, – провинился ты, Федя, перед ними, вот они и убежали от тебя. А здесь им хорошо будет. Ребята, мы будем беречь игрушки? – спросила воспитатель у всех ребят. – Будем! – ответили дети.

– Я тоже буду беречь игрушки! – заявил Федя.

– Правда? – спросила белая мышка. – Ты будешь нас беречь, убирать всегда после игры?

– Буду! – ответил Федя.

– И не будешь ломать?

– Нет, нет. Ломать не буду. Буду очень бережно к вам относиться, – ответил Федя. Воспитатель спросила детей:

– Как вы думаете, ребята, будет Федя беречь свои игрушки?

– Я думаю, будет! – сказала девочка Люся.

– Я тоже ему верю! – сказала Наташа. Павлик добавил:

– Раз Федя дал слово, он должен его сдержать.

И все: и дети, и воспитатель, и игрушки поверили Феде.

– Тогда давайте вернёмся к Феде, – предложил белый слон.

– Давайте вернёмся! – обрадовался игрушечный танкист.

– А я не хочу возвращаться, – робко сказала матрёшка Маша, уютно пристроившаяся на ладошке девочки Оли.

– Вы, игрушки, решайте сами, – сказала воспитатель. – Мо жете вернуться к Феде, а можете и остаться тут.

Федя стоял и очень переживал. Ему было стыдно перед игрушками, перед ребятами, перед воспитателем. И было жалко терять свои игрушки. Ведь он любил их, ему нравилось играть ими.

– У вас хорошо, – сказал ребятам игрушечный милиционер, но я вернусь к Феде.

– Я тоже вернусь, – заявил белый слон.

– И я вернусь к Феде, и я, – затараторили все игрушки. Только матрёшка Маша не хотела возвращаться к Феде. Он ею почти никогда не играл. А тут она подружилась с девочкой Олей, и ей хотелось с ней играть.

– Ну, что ж, игрушки, – сказала воспитатель, – вы вернётесь к Феде, но не сейчас, а вечером, когда Федя пойдёт домой. А ты, матрёшка Маша, если хочешь, оставайся. Матрёшка обрадовалась и ещё уютнее устроилась в картонном домике, в который её посадила Оля. Когда наступил вечер, за всеми детьми пришли родители. За Федей тоже пришёл его папа. Федя рассказал папе о том, что от него ушли игрушки и пришли в сад, рассказал, что дал слово беречь свои игрушки, и они согласились вернуться к нему. Вот только матрёшка Маша решила остаться в саду.

– Это хорошо, что ты понял свою ошибку, – сказал папа. – Хорошо, что игрушки решили вернуться к тебе. Помни, Федя, всё вокруг надо беречь. Все вместе – папа, Федя и игрушки пошли домой. А матрёшка Маша помахала им через окно платочком.

За храната

Момчето Федя Егоров се заинатило на масата:

– Не искам да ям супа, и каша няма да ям. Не обичам хляб!

Обидили му се супата, кашата и хлябът, изчезнали от масата и се озовали в гората. А по това време през гората се скитал зъл гладен вълк и казвал:

– Обичам супа, каша и хляб! Ох, как бих си похапнал!

Чула за това храната и полетяла направо в устата на вълка. Нахранил се вълкът и стои доволен, облизва се. А Федя, така и без да хапне, станал от масата. За вечеря мама му сервирала картофени катми и кисел, а Федя пак се заинатил:

– Мамо, не искам катми, а искам палачинки със сметана!

Едва Федя казал това и катмите изчезнали от чинията и се озовали в гората при злия гладен вълк. И вълкът отново всичко изял. На закуска всичко се повторило. Още Федя не бил доизрекъл, че не обича кифла с масло и кифлата изчезнала. На масата останала само чашата с какао. И това ставало винаги, когато Федя говорел лошо за храната, тя изчезвала и се озовавала в устата на вълка. От недохранване Федя престанал да расте и дори започнал да слабее. На улицата децата го смятали за най-малкия и най-слабия. А вълкът започнал да расте и да заяква. Вече можел да не се труди, възгордял се и започнал да обижда малките. Когато заякнал още повече вълкът се обявил за цар на гората и забранил на зайците, катеричките, таралежите, мишките и жабите да берат в гората гъби, плодове и орехи. Само от мечката вълкът малко се страхувал, а с лисицата били приятели. По цели дни вълкът нищо не правел, лежал на слънце, пеел песни или гонел малките.

***

Веднъж децата от улицата, на която живеел Федя, решили да отидат на поход в гората, но не искали да го вземат със себе си. «Ти си слаб, – му казали. – Ще вземеш да се изгубиш». Но Федя толкова искал да тръгне с тях, толкова ги молил, че децата го съжалили и го взели със себе си. Вървели децата през гората дружно, радостно, пеейки весели песни. Но Федя бързо се уморил и започнал да изостава от другите. Тогава решил да седне на едно пънче, да си почине, да събере сили, за да настигне децата. Щом седнал, Федя чул, че в храстите някой плаче. Погледнал – малко сиво зайче плачело, триейки с лапички муцунка.

– Зайко, защо плачеш? – попитал Федя зайчето. А зайчето му отговорило:

– Как да не плача. Имах си градина със зеле, толкова се грижих за нея, толкова се старах, но дойде вълкът, изтъпка и изскуба всичкото зеле. Няма да порасне вече, няма да имам реколта.

– Не биваше да допускаш това, трябваше да му дадеш да се разбере! – казал Федя, заплашвайки с юмрук.

– Ти чуваш ли се – отговорило зайчето, – как ще му дам да се разбере. Вълкът е толкова голям и толкова силен. С всички се заяжда, всички обижда. Обяви се за цар на гората и не ни разрешава да берем гъби и плодове.

– Как така вълкът обижда всички! – възмутил се Федя. – Къде е той, ей сега ще се разбера с него!

– Недей, недей, момченце! – притеснило се зайчето. – Не можеш да се справиш с него, ти си толкова мъничко и слабичко, а вълкът е силен и голям. Едно лошо момче не си яде храната и вълкът всичко изяжда. Сега вълкът изобщо не работи, винаги е сит, от ден на ден става все по-здрав, все по-зъл и по-нагъл. Ти, момченце, бягай по-бързо оттук, че току виж те види и ще си изпатиш.

«Така е, – помислил си Федя, – толкова съм слаб, че дори не мога да настигна децата». Разбрал Федя, че лошото момче, за което говорело зайчето, е той. Засрамил се.

– Не се притеснявай, зайко, – казал той на зайчето, – в гората е пълно с плодове и гъби, няма да загинеш, а с вълка ще се разберем.

Федя побягнал да настигне децата, а те като видели, че е изостанал, се били върнали да го търсят. Миша му дал своята пръчка, за да може по-лесно да се движи из гората, Коля му взел раницата и децата продължили нататък.

***

След като се върнал от похода вкъщи, Федя бързо си измил ръцете и зачакал мама да сложи масата. Щом мама започнала да приготвя всичко нужно, Федя тръгнал да ѝ помага. Заедно бързо приготвили масата и седнали да се хранят. Федя изял всичко, което било сложено и дори помолил за още. А вълкът останал гладен. Следващият път Федя пак изял всичко сам, а вълкът отново останал гладен. Оттогава Федя всичко изяждал сам и нищо не оставял за вълка. Всеки ден Федя правел гимнастика, от ден на ден ставал все по-здрав, а вълкът – все по-слаб. Когато отново децата решили да отидат в гората, всички единодушно избрали Федя за командир. Стигнали децата в гората и Федя попитал зверовете:

– Къде е злият вълк, който ви тормози?

А зверовете отговорили:

– Вълкът се промени, вече не ни тормози.

И наистина нямал време вълкът да преследва малките, трябвало да се труди, трябвало да си изкарва прехраната.

Про еду

Мальчик Федя Егоров заупрямился за столом:

– Не хочу есть суп, и кашу не буду. Хлеб не люблю!

Обиделись на него суп, каша и хлеб, исчезли со стола и оказались в лесу. А в это время по лесу рыскал злой голодный волк и говорил:

– Люблю суп, кашу и хлеб! Ой, как бы я их поел!

Услышала это еда и полетела волку прямо в пасть. Наелся волк, сидит довольный, облизывается. А Федя, так и не поев, ушёл из-за стола. На ужин мама подала картофельные оладьи с киселём, а Федя снова заупрямился:

– Мама, да не хочу я оладьи, я хочу блины со сметаной!

Не успел Федя это договорить, как оладьи исчезли с тарелки и очутились в лесу, где жил злой голодный волк. И снова волк всё съел. За завтраком всё повторилось. Не успел Федя ещё даже договорить о том, что он не любит булку с маслом, булка исчезла. Осталась на столе стоять только кружка с какао. И стало так всегда, только Федя плохо высказывался о еде, она исчезала и тут же оказывалась в пасти волка. Федя от недоедания перестал расти и даже стал слабеть. Во дворе ребята считали его самым маленьким и самым слабым. Волк же, наоборот, стал расти и крепнуть. Теперь ему не надо было трудиться, он стал зазнаваться и стал обижать маленьких. Когда побольше окреп, Волк объявил себя хозяином леса и запретил зайцам, белкам, ежам, мышам, лягушкам рвать в лесу грибы, ягоды и орехи. Только медведя волк немного побаивался, да с лисой дружил. Целыми днями волк бездельничал, лёжа на солнышке, распевал песни или гонялся за малышами.

***

Однажды ребята из двора, где жил Федя, собрались идти в поход в лес, но Федю брать с собой не хотели. «Ты, – говорят, – слабый. Отстанешь ещё». Но Феде так хотелось пойти с ними, он так просил их, что ребята сжалились над ним и взяли с собой. Шли ребята в лес дружно, весело, с весёлыми песнями. Но Федя быстро устал и стал отставать от отряда. Тогда он решил присесть на пенёк, отдохнуть, набраться сил и с новыми силами догнать ребят. Только Федя присел, слышит, в кустах кто-то плачет. Пригляделся, а это зайка серенький плачет, лапками мордочку утирает.

– Зайка, почему ты плачешь? – спросил Федя зайчика. А зайчик ему отвечает:

– Как же мне не плакать, был у меня огород с капустой, я так ухаживал за ним, так старался, а пришёл волк, потоптал и повыдергал всю капусту. Не вырастет она теперь, не будет у меня урожая.

– Так ты бы не допускал этого, задал бы этому волку как следует! – сказал Федя, погрозив кулаком.

– Что ты, – ответил зайка, – как же я ему задам. Волк такой большой, такой сильный. Он ко всем придирается, всех обижает. Объявил себя хозяином леса и не разрешает нам собирать в лесу грибы и ягоды.

– Волк всех обижает! – возмутился Федя. – Где он, я сейчас с ним разберусь!

– Что ты, что ты, мальчик, – забеспокоился зайчик. – Тебе с ним не справиться, ты такой маленький и слабый, а волк сильный и большой. Какой-то плохой мальчик не кушает свою еду, и всю её поедает волк. Волк теперь совсем не знает труда, ходит всегда сытый, крепнет день ото дня и делается всё злее и наглее. Ты, мальчик, уходи отсюда скорее, а то он увидит тебя и задаст тебе.

«Правда, – подумал Федя, – я такой слабый, вот даже от ребят отстал». Понял Федя, что плохой мальчик, о котором говорил зайчик, это он. Стыдно ему стало.

– Не расстраивайся, зайка, – сказал он Зайчику, – в лесу полно ягод и грибов, не пропадёшь, а с волком мы разберёмся.

Федя побежал догонять ребят, а те, увидев, что он отстал, уже возвращались за ним. Миша дал ему свою палку, с палкой удобнее ходить по лесу, Коля взял у него рюкзак, и ребята пошли дальше.

***

Вернувшись из похода домой, Федя быстро помыл руки и стал ждать, когда мама начнёт накрывать на стол. Как только мама начала готовить всё необходимое, Федя стал ей помогать. Вместе быстро накрыли на стол, сели всей семьёй кушать. Федя съел всё, что было подано, и даже попросил добавки. А волк остался голодным. В следующий раз Федя тоже съел всё сам, а волк снова остался голодным. С тех пор Федя всё стал съедать сам, оставляя волка голодным. Да ещё каждый день Федя стал делать зарядку, отчего стал крепнуть день ото дня, а волк, наоборот, стал слабеть. Когда в очередной раз ребята собрались пойти в лес, все дружно командиром выбрали Федю. Пришли ребята в лес, и Федя спросил у зверей:

– Где злой волк, который вас обижает?

А зверята ответили:

– Наш волк уже исправился, он больше не обижает нас.

И верно, некогда волку за ребятами гоняться, надо ему трудиться, надо еду добывать.

Непослушни деца

Имало едно време един Дявол. Той имал вълшебна опашка. С нейна помощ Дяволът можел да се озове, където си поиска, но най-важното било, че опашката му можела да изпълнява всичко, което поискал, трябвало само да измисли желание и да махне с опашката си. Дяволът бил много зъл и много лош. Вълшебната сила на опашката си използвал за пакости: предизвиквал катастрофи по пътищата, давел хората в реките, чупел леда под рибарите, правел пожари и извършвал много други злодеяния. Един ден на Дявола му омръзнало да живее сам в подземното си царство. Построил си царство на земята, обградил го с гъста гора и блата така, че никой да не можел да се приближи до него и започнал да мисли с кого още да насели своето царство. Мислил, мислил Дяволът и измислил да засели царството си с помощници, които ще вършат злодеяния по негова заповед. За помощници Дяволът решил да си вземе непослушни деца. Той извадил от сандъка вълшебното огледало, което някога бил откраднал от Василиса Премъдра. Това огледало можело да показва всичко, което пожелаеш. По желание на Дявола огледалото му показало непослушните деца. Това били две момчета на около пет години. Те се били скрили от учителката си зад храстите и се опитвали да запалят огън. Учителката ги търсела, викала, но момчетата, макар че я чували, не ѝ отговаряли. Дяволът харесал тези момчета и ги пренесъл с вълшебната си опашка в своето царство. Отначало момчетата били много изплашени, но Дяволът ги успокоил като им казал, че скоро ще ги пусне да си отидат, но засега ще му погостуват. При Дявола за децата били приготвени много интересни неща: различни атракциони, водни пързалки, велосипеди, колички, компютърни игри, различни играчки, дори имало умни роботи. Всичко това можело да се взема и да се ползва от всички. Всичко било разрешено на момчетата: и да играят с кибрит, и да чупят прозорци, и да висят на полилеите. Тук имало най-разнообразна храна. Имало много сладки неща, плодове. Всичко можело да се яде, колкото искаш. Можело дори да се заливаш със сокове и да се замерваш с торти. Нищо не било забранено на децата. Наблюдавайки как децата хулиганствали, Дяволът не се сърдел, не се ядосвал, а напротив, даже се радвал. На момчетата много им харесало да са на гости при Дявола, още повече, че се появили нови деца. Това също били непослушковци, които Дяволът прибирал в царството си. Децата в дяволското царство ставали все повече и повече. Те играели, преяждали, лудували. Постепенно при някои от децата, при най-големите хулигани и пакостници пораствали опашки, рогчета, а носове им се превръщали в зурлички. Децата се изплашили от това, пък и вече им било омръзнало да пакостят и много от тях поискали да се върнат вкъщи. Но Дяволът им заявил, че всички ще станат негови помощници, а за да не им се иска да се прибират, ще им отнеме паметта. След като им казал това, Дяволът махнал с опашката си и на мига паметта на всяко дете се превърнала в сиво мишле. Разбягали се мишлетата, а децата веднага забравили, че са деца. Забравили, че имат родители, баби, дядовци, сестри и братя. Започнали да се смятат за дяволчета – помощници на Дявола. Всичките си помощници Дяволът надарил с вълшебна сила, която се криела в опашките им. Само да поискало някое от дяволчетата да се озове някъде, веднага махвало с опашката и се оказвало там. Нещо повече, всяко дяволче можело да премества с помощта на вълшебната си опашка когото си поиска, където си поиска. За това трябвало само да пожелае и да докосне с опашката си този, когото искало да премести. Започнали дяволчетата да помагат на Дявола да извършва различни пакости и злодеяния. Той започнал да изпраща своите помощници да му носят нови непослушни деца. Броят на децата в дяволското царство растял. При което на третия ден след пребиваването си там, всички деца, независимо от тяхното поведение, губели памет, която се превръщала в сиво мишле. На всички деца им пораствали рогчета и опашчици, а носове им се превръщали в свински зурлички.

През това лято Федя Егоров бил на гости при баба си и дядо си. Те живеели задружно, той им помагал във всичко, бил послушен. Но една сутрин Федя се заинатил. Не станал за закуска както обикновено правел, макар дядо му и баба му да го будили, а когато той се събудил, дядо му го нямало вече вкъщи. Вместо поздрав Федя упрекнал баба си, че не го е събудила навреме, а вместо сутрешна гимнастика започнал да гони кокошките из двора. Баба му била много огорчена от поведението на Федя. Тя излязла на двора да го спре. В това време Дяволът помолил огледалото да му покаже непослушни деца и то веднага показало Федя. «Подходящо момче», – си помислил Дяволът и изпратил помощника си да вземе Федя. Малкото дяволче с помощта на опашката си мигновено се озовало в кухнята в дома на бабата и дядото на Федя. То засилило огъня под тенджерата, в която нещо се варяло. След минутка бульонът в тенджерата забълбукал, закипял и започнал да прелива. Като усетила мириса, бабата се втурнала в кухнята, а дяволчето – към Федя. Не успял Федя дори да се учуди на дяволчето, а то го ударило с опашката си и двамата се озовали в дяволското царство. Заедно с дяволчетата тук имало деца, които все още не се били превърнали в дяволи. Всички правели това, което искали: едни играели с топка, други – на настолни игри, някой спял, някой ядял, някой карал водни ски, някой рисувал, някой се люлеел на люлка. Всичко това заинтересувало Федя. Той дори не забелязал, как се увлякъл в игрите на децата и дяволчетата. Минало известно време и при него дошло дяволче и го заприказвало. Гласът на дяволчето се сторил познат на Федя.

– Здравей, Федя! Не ме ли позна? Аз съм Костя Чижиков.

– Как така, Костя? – не повярвал Федя. От учудване той дори потъркал очи. Сега наистина Федя си спомнил, че гласът на дяволчето е гласът на Костя Чижиков – неговия приятел и съсед. Федя веднага разпознал върху дяволчето кафявите домашни панталонки с презрамки на Костя. Панталонките били забележителни с това, че едната презрамка се закопчавала със синьо копче. Костя сам го бил зашил и много се гордеел с това. Но когато Федя видял, че от пазвата на дяволчето се показва Рижик, котето на Костя, той съвсем се смутил.

Защо това дяволче с Костиния глас, с Костините панталонки и Костиното коте твърди, че е Костя. Дяволчето разказало на Федя, как е попаднало тук, как си е играло с децата и дяволчетата и как на третия ден му се появили рогчета, опашка, а носът му се превърнал в зурла. Дори за известно време Костя забравил, че е бил момчето Костя, та нали паметта му се е била превърнала в сиво мишле. А може би, Костя винаги би си мислил, че е роден като дявол, ако не беше Рижик. Рижик проследил мишлето–памет на Костя, хванал го и го донесъл на стопанина си. Щом Костя докоснал мишлето и паметта му се върнала веднага.

– Как Рижик се озова тук? – попитал Федя. Костя ласкаво погледнал котето си, погладил го и му разказал, че когато дяволчето Миша дошло да го вземе и замахнало с опашка, за да премести Костя, Рижик, мислейки си, че си играят с него, скочил на опашката. Така тримата се озовали в дяволското царство. Дяволчето Костя разказало още на Федя, че всички тукашни дяволчета са бивши деца. Дяволът превърнал паметта им в сиви мишлета и дяволчетата не помнят, че са били момичета и момчета. Казал на Костя още, че опашките на всички дяволи са вълшебни. Разказал още, че тук управлява Главният Дявол, който живее в златен дворец. Този Дявол имал вълшебна опашка, която можела да изпълнява всичко.

– Защо не избягаш оттук? – попитал Федя Костя. – Имаш вълшебна опашка, с нейна помощ можеш да отидеш, където си поискаш.

– Къде ще избягам? – тъжно отговорил Костя и му се насълзили очите. – Как ще ходя на училище с тези рога и с тази опашка? Всички ще ми се смеят и ще се страхуват от мен. Никой няма да ме познае. Ето и ти не ме позна.

– Не се притеснявай, – започнал да го успокоява Федя. – Трябва нещо да измислим.

– Какво ще измислиш? Много съм мислил по въпроса. Най-важното е ти да се спасиш, Федя. Давай по-бързо да те върна в селото.

– А ти какво ще правиш? – попитал Федя. – Какво ще стане с другите деца? Не мога да те оставя тук!

– Но и ти ще загинеш, – възразил Костя и без да изчака отговора на Федя, го ударил със своята опашка. Двете момчета заедно с Рижик се оказали на терасата при бабата на Федя. Вкъщи нямало никой. Федя виновно си помислил, че баба му сигурно е заминала да го търси.

– Е, прощавай, Федя, – започнал да се сбогува Костя. – Трябва по-бързо да се върна. Ако Главният Дявол разбере, че съм ти помогнал, той веднага ще се досети, че паметта ми се върнала, тогава ще загина.

– Чакай! – Федя бързо хванал приятеля за ръка. – Не изчезвай! Трябва нещо да измислим.

– Много съм мислил. Ами, ако бихме могли да отнемем на Дявола вълшебната му опашка…

– Правилно! –зарадвал се Федя.

– Но как да го направим, не знам, – тъжно отговорил Костя.

– Я да се обърнем за помощ към Добрия Вълшебник!

– А нима има такива? – усъмнил се Костя.

– А защо да няма? Щом има зли дяволи, трябва да има и добри вълшебници, – предположил Федя.

– Сигурно, – разсеяно повдигнал рамене Костя.

– Заповядай на опашката си да ни закара при Добрия Вълшебник

– Ще се опитам.

С тези думи Костя внимателно оставил Рижик на перваза. Момчетата още веднъж обмислили всичко и двамата си пожелали да отидат при Добрия Вълшебник. Костя ударил Федя с опашката си и на мига изчезнали. Рижик останал на терасата да се забавлява и да лови мухи.

Костя и Федя наистина се озовали при Добрия Вълшебник. Те му разказали всичко, което се е случило с тях. Вълшебникът се скарал на децата за това, че са били непослушни и им дал вълшебно чувалче-невидимка. Самото чувалче не се виждало, както не се виждало и това, което е в него. Освен това Вълшебникът дал на децата и голяма ножица, с която да отрежат опашката на Дявола, а също и въже, което да вържат на Дявола вместо опашка. Дал на двамата и по една шапка-невидимка. На изпроводяк Вълшебникът им казал:

– Бъдете много предпазливи. Действайте бързо и безшумно. Не забравяйте, че отрязаната опашка на Дявола и във вашите ръце ще има същата вълшебна сила. Използвайте я внимателно!

Благодарили децата на Вълшебника, сложили си шапките-невидимки и се върнали в дяволското царство. През това време Дяволът гледал вълшебното огледало, търсейки непослушни деца. Момчетата тихичко се приближили зад Дявола, без той да ги забележи. Костя внимателно повдигнал опашката на Дявола, а Федя доближил ножицата. Едва докоснал с вълшебната ножица опашката и тя паднала. Момчетата бързо прибрали опашката в чувала-невидимка, а вместо опашката завързали въжето и бързо се измъкнали от златния дворец. Веднага Федя извадил опашката и ѝ заповядал:

– Дявола в клетката!

– Правилно! – зарадвал се Костя. Федя замахнал с дяволската опашка и Дяволът се оказал в клетката. Без да разбере, какво е станало, Дяволът се вбесил, започнал да удря с опашката-въже, но клетката не изчезвала. След като видял, че вместо вълшебната опашка има обикновено въже, Дяволът разбрал, че е попаднал в капан. Федя и Костя продължили да действат. С помощта на вълшебната опашка превърнали всички дяволчета отново в деца. Изчезнали им рогата, опашките, а носовете им станали както преди. На всички върнали паметта и ги закарали по домовете. Вълшебните предмети-невидимки и ножицата децата с благодарност върнали на Добрия Вълшебник. Предали му и дяволската опашка, за да твори с нейна помощ добрини.

Непослушные дети

Жил-был Чёрт. Был у того Чёрта волшебный хвост. С помощью хвоста Чёрт мог очутиться где угодно, но, главное, хвост Чёрта мог исполнить всё, что Чёрт захочет, для этого стоило только Чёрту задумать желание и взмахнуть своим хвостом. Чёрт этот был очень злой и очень вредный. Он волшебную силу своего хвоста использовал для вредных дел: устраивал на дорогах аварии, топил в реках людей, подламывал лёд под рыбаками, устраивал пожары и творил много других злодеяний. Однажды Чёрту надоело жить одному в своём подземном царстве. Построил он себе царство на земле, обнёс его густым лесом и болотами так, чтоб никто не мог к нему подойти, и стал думать, кем ещё заселить своё царство. Думал-думал Чёрт и придумал заселить своё царство помощниками, которые будут творить вредные злодеяния по его приказу. В помощники себе Чёрт решил взять непослушных детей. Он достал из сундука волшебное зеркало, которое когда-то выкрал у Василисы Премудрой. Это зеркало могло показывать всё, что пожелаешь. По желанию Чёрта зеркало показало ему непослушных детей. Это были два мальчика лет пяти. Они спрятались от воспитательницы за кусты и пытались разжечь костерок. Воспитательница искала их, кликала, но мальчики хоть и слышали её, не откликались. Чёрту понравились эти мальчики, и он перенёс их с помощью своего волшебного хвоста в своё царство. Поначалу мальчики были очень напуганы, но Чёрт успокоил их, сказав, что скоро отпустит их домой, а пока пусть они погостят у него. Для детей у Чёрта было приготовлено много интересного: различные аттракционы, водные горки, велосипеды, машинки, компьютерные игры, разные игрушки, включая даже умных роботов. Всё это можно было брать, всем пользоваться. Разрешалось мальчикам всё: и спички можно было зажигать, и окна бить, и на люстрах висеть. И еды здесь было много разной. Много было сладостей, фруктов. Всё можно было есть сколько угодно. Можно было даже обливаться соками и кидаться тортами. Ничего не запрещалось ребятам. Наблюдая, как ребята хулиганят, Чёрт не злился, не расстраивался, а наоборот, даже радовался. Мальчикам очень понравилось в гостях у Чёрта, тем более, что появлялись новые дети. Это были тоже непослушные дети, которых Чёрт забирал в своё царство. Детей в чёртовом царстве становилось всё больше и больше. Они играли, объедались, дурили. Между тем у некоторых из детей, у самых хулиганистых и вредных, стали появляться хвосты, рожки, а носы их стали превращаться в носики-пятачки. Детей напугало это, да и надоело им дурить, многие захотели вернуться домой. Но Чёрт объявил им, что все они станут его помощниками, а чтобы им не хотелось домой, он отнимет у них память. Объявив это, Чёрт махнул своим хвостом, и вмиг память каждого ребёнка превратилась в серую мышку. Разбежались мышки в разные стороны, и все дети сразу забыли, что они дети. Забыли, что у них есть родители, бабушки, дедушки, сестры и братья. Все стали считать себя чертенятами – помощниками Чёрта. Всех своих помощников Чёрт одарил волшебной силой, которая была у них в хвостах. Стоило только кому-то из чертенят пожелать очутиться где-нибудь, он мог это сделать с помощью хвоста своего. Более того, любой чертёнок мог переместить с помощью волшебной силы своего хвоста кого угодно куда угодно. Для этого чертёнку надо было только изъявить своё желание и коснуться своим хвостом того, кого он хочет переместить. Стали чертенята помогать Чёрту совершать различные вредности и злодеяния. За новыми непослушными детьми Чёрт стал посылать своих помощников. Число детей в чёртовом царстве росло. Причём на третий день пребывания в чёртовом царстве все дети, уже независимо от их поведения, теряли память, которая превращалась в серых мышей. И у всех детей вырастали рожки и хвостики, и носы всех детей превращались в поросячьи пятачки.

В то лето Федя Егоров был в гостях у бабушки и дедушки. Жил он с ними дружно, помогал им во всём, был послушен. Но в одно утро Федя заупрямился. Он не встал на завтрак, как это делал обычно, хотя дедушка с бабушкой будили его, а когда он проснулся, деда уже не было дома. Вместо доброго приветствия Федя упрекнул бабушку за то, что не разбудила его во- время, а вместо утренней зарядки стал гонять кур по двору. Бабушка была очень огорчена поведением Феди. Она вышла во двор, чтоб остановить его. В это самое время Чёрт просил зеркало показать непослушных детей, и зеркало сразу показало Федю. «Подходящий мальчик», – подумал Чёрт и послал за Федей своего помощника. Маленький чертёнок с помощью своего хвоста вмиг оказался на кухне в доме Фединых бабушки и дедушки. Он прибавил огонь в конфорке под кастрюлькой, в которой что-то варилось. Через минуту в кастрюле забулькало, зашипело, а бульон из неё стал выбиваться через край. Почувствовав запах, бабушка кинулась на кухню, а чертёнок – к Феде. Не успел Федя даже удивиться, увидев чертёнка, как тот проворно хлестнул его своим хвостом, и оба они – чертёнок и Федя – очутились в чёртовом царстве. Вперемешку с чертенятами здесь были дети, не успевшие ещё превратиться в чертей. Все занимались тем, чем хотели: одни гоняли мяч, другие играли в настольные игры, кто-то спал, кто-то ел, кто-то опробовал водные лыжи, кто-то рисовал, кто-то качался на качелях. Федю заинтересовало всё это. Он даже не заметил, как увлекся играми детей и чертей. Много ли, мало ли времени прошло, но вдруг к нему подошёл мальчик-чертёнок и заговорил с ним. Голос чертёнка показался Феде знакомым.

– Здравствуй, Федя! Ты не узнаёшь меня? Я – Костя Чижиков.

– Как, Костя? – не поверил Федя. От удивления он даже протёр глаза. Хотя сейчас Федя вспомнил, что голос чертёнка – это голос Кости Чижикова – его друга-соседа по лестничной площадке. Тут Федя сразу узнал на чертёнке Костины домашние коричневые штанишки на шлейках. Штанишки были примечательны тем, что одна шлейка застёгивалась на синюю пуговицу. Костя сам пришил её когда-то и очень гордился этим. Но когда Федя увидел, что из-за пазухи чертёнка выглядывает Костин котик по кличке Рыжик, он совсем растерялся.

Почему это чертёнок с Костиным голосом, в Костиных штанишках и с Костиным Рыжиком за пазухой утверждает, что он Костя. Чертёнок рассказал Феде, как он попал сюда, как играл тут с ребятами и чертенятами, и как на третий день у него появились рожки, вырос хвост и нос превратился в пятачок. Даже на время Костя забыл о том, что он был мальчиком Костей, ведь память его превратилась в серую мышь. Возможно, Костя так всегда бы и думал, что он рождён быть чёртом, если бы не Рыжик. Рыжик выследил мышку – память Кости, поймал её и принёс хозяину. Как только Костя коснулся мышки, память к нему сразу вернулась.

– Как же Рыжик тут оказался? – спросил Федя. Костя ласково посмотрел на своего котика, погладил его и рассказал, что когда чертёнок Миша, прибывший за Костей, махнул хвостом, чтобы переместить Костю, Рыжик, думая, что с ним играют, подскочил к хвосту и вцепился в него. Так все втроём они и оказались в чёртовом царстве. Ещё чертёнок-Костя рассказал Феде, что все здешние чертенята – это бывшие дети. Чёрт превратил их память в серых мышей, и чертенята не помнят, что они были мальчиками и девочками. Рассказал, что хвосты у всех чертей волшебные. А ещё рассказал, что правит здесь всем Главный Чёрт, который живёт в золотом дворце. У этого Чёрта волшебный хвост, который может всё исполнять.

– Почему же ты не убегаешь отсюда? – спросил Федя Костю. – У тебя же есть волшебный хвост, с помощью которого ты можешь очутиться где угодно.

– Куда я убегу? – грустно ответил Костя, и слёзы навернулись на его глазах. – Как я буду такой рогатый и хвостатый в школу ходить? Все будут смеяться надо мной, бояться меня будут. Меня же никто не узнает. Вот ведь и ты не узнал.

– Не расстраивайся, – стал успокаивать друга Федя. – Надо что-нибудь придумать.

– Да что тут придумаешь? Я уж много думал. Главное, ты спасайся, Федя. Давай, я тебя скорее верну в деревню.

– А как же ты? – спросил Федя. – Как другие дети? Я не могу тебя тут оставить!

– Но ты же и сам пропадёшь, – возразил Костя и, не дождавшись ответа Феди, хлестнул его своим хвостом. Оба мальчика вместе с Рыжиком очутились на террасе у бабушки. Дома никого не было. Федя виновато подумал, что бабушка, наверное, пошла его искать.

– Ну, прощай, Федя, – стал прощаться Костя. – Я вернусь скорее. А то, если Главный Чёрт узнает, что я помог тебе, он сразу поймёт, что ко мне вернулась память, и мне будет несдобровать.

– Постой! – Федя быстро ухватился за руку друга. – Не исчезай! Надо что-то придумать.

– Я много думал. Вот если бы у Чёрта отнять его волшебный хвост…

– Правильно! – обрадовался Федя.

– Но как это сделать, я не знаю, – огорчённо ответил Костя.

– А давай, обратимся к Доброму Волшебнику!

– А разве, такие бывают? – засомневался Костя.

– А почему бы и нет? Ну, раз уж бывают злые черти, должны быть и добрые волшебники, – предположил Федя.

– Наверно, – рассеянно повёл плечом Костя.

– Ты скомандуй своему хвосту, пусть он нас к Доброму Волшебнику доставит.

– Попробую.

С этими словами Костя бережно ссадил Рыжика на подоконник. Мальчики ещё раз всё продумали, оба загадали желание попасть к Доброму Волшебнику, Костя хлестнул Федю своим хвостом, и вмиг они исчезли. Рыжик же остался на террасе забавляться ловлей мух.

Костя и Федя, впрямь, оказались у Доброго Волшебника. Они рассказали ему всё, что с ними приключилось. Волшебник пожурил ребят за непослушание и дал им волшебный мешок-невидимку. Этот мешок невидим, не видно и то, что в нём находится. Дал Волшебник ребятам ещё большие ножницы, которыми можно будет отрезать Чёрту хвост, верёвку дал, которую ребята должны будут привязать Чёрту вместо хвоста, и дал ещё каждому из ребят по шапке-невидимке. В дорогу Волшебник напутствовал ребят:

– Будьте очень осторожны. Действуйте быстро и бесшумно. И помните, отрезанный хвост Чёрта в ваших руках будет по-прежнему обладать волшебной силой. Пользуйтесь им осторожно!

Поблагодарили ребята Волшебника, надели шапки-невидимки и вернулись в чёртово царство. А в это время Чёрт смотрел в волшебное зеркало, выискивая непослушных детей. Мальчики тихонько подкрались к нему сзади. Костя осторожно приподнял чёртов хвост, а Федя поднёс к нему ножницы. Едва он коснулся волшебными ножницами хвоста, тот тут же отпал. Мальчики быстро убрали хвост в мешок-невидимку, а вместо хвоста привязали верёвку и быстро выскользнули из золотого дворца. Первым делом Федя достал волшебный хвост и скомандовал:

– Чёрта в клетку!

– Правильно! – обрадовался Костя. Федя взмахнул чёртовым хвостом, и Чёрт оказался в клетке. Не понимая, что произошло, Чёрт взбесился, стал хлестать хвостом-верёвкой, но клетка не исчезала. Увидев, что вместо волшебного хвоста у него простая верёвка, понял Чёрт, что попал в ловушку. Федя же с Костей действовали дальше. С помощью волшебного хвоста они всех детей-чертей превратили снова в детей. У всех исчезли рожки, хвосты и носы сделались такими, какими были. Всем вернули память и всех-всех вернули по домам. Все волшебные штучки – вещи-невидимки и ножницы ребята с благодарностью вернули Доброму Волшебнику. Передали они Доброму Волшебнику и чёртов хвост с тем, чтоб он творил с его помощью добрые дела.

Приказка за това, как Федя спасил гората от злия магьосник

Едно момче на име Федя Егоров пристигнало през лятото на село при своите баба и дядо. Селото се намирало до самата гора. Един ден Федя решил да отиде в гората за плодове и гъби, но дядо му и баба му не го пуснали. Казали му, че в тяхната гора живее истинска Баба Яга и вече двеста години никой не е стъпвал в тази гора. Федя не повярвал, че в гората живеела Баба Яга, но послушал баба си и дядо си и не отишъл в гората, а отишъл на реката да лови риба. След Федя се помъкнало котето Васка. Рибата кълвяла добре. В буркана на Федя плували вече три рибки, когато котето обърнало буркана и изяло рибките. Федя видял това, разстроил се и решил да отложи риболова за друг ден. Федя се върнал вкъщи. Но баба му и дядо му ги нямало там. Прибрал Федя въдицата, облякъл си ризата с дълги ръкави и след като взел кошничката, отишъл при съседските деца да ги извика да отидат заедно в гората. Федя смятал, че баба му и дядо му са измислили, че има Баба Яга, че те просто не искат той да ходи в гората, та нали в гората винаги лесно можеш да се загубиш. Но Федя не се страхувал, че може да се загуби в гората, тъй като искал да отиде там с приятелите си, които отдавна живеят тук и добре познават гората. За голямо учудване на Федя всички деца отказали да отидат с него и започнали да го разубеждават.

– Нима не знаеш, в нашата гора не бива да се ходи. Никой не стъпва там, дори ловците с пушките. В нашата гора живее Баба Яга!

Федя не повярвал на децата и тръгнал в гората сам. Но за да не се загуби, решил да върви покрай гората. Цялата гора била пълна с гъби и плодове. Федя толкова се увлякъл, докато ги берял, че не забелязал, как се изгубил. Дълго обикалял и накрая излязъл на една полянка. Там имало къщичка с кокоши крака. Федя знаел от приказките за Баба Яга за чудните свойства на тази къщичка. Той заповядал:

– Къщичке, къщичке, застани с лице към мен и с гръб към гората!

И макар че наоколо било само гора, къщичката заскърцала, закудкудякала и започнала да се обръща. Федя дори притворил очи от страх. «Нима тук живее истинската зла, чорлава, страшна Баба Яга?», – помислил си Федя. Но вратата на къщичката се отворила и на прага с весела усмивка се появила симпатична баба с красива дантелена рокля, с чиста престилка, с вдигната в красив кок побеляла коса.

– Ти, момче, защо не поздравяваш? – попитала бабата.

– Здравейте, – тихо промълвил Федя, едва дошъл на себе си от изумление. А бабата вече го канела в дома си.

– Здравей, момченце. Е, влизай, влизай, щом си дошъл. Не се плаши, нищо лошо няма да ти направя.

Влязъл Федя в къщата и видял, че там е чисто, прибрано, уютно. Федя веднага станал по-смел.

– А пък аз, бабо, си мислех, че тук живее Баба Яга.

– А аз, миличък, наистина съм Баба Яга, – отговорила бабата. – А ти как се казваш?

– Федя, – промълвил Федя и веднага попитал.

– Нима Баба Яга е такава?

– А каква е Баба Яга? Федя се смутил.

– Ами, такава една чорлава, в дрипи. И къщата Ви не е такава. Мислех си, че къщата на Баба Яга е потънала в столетен прах, по стените ѝ растат отровни гъби, а в ъглите висят паяци с мъхести лапи. А при Вас е чисто и уютно, пещта е бяла, а не измазана със сажди.

– Може да има и такива Баби Яги, но аз обичам чистотата и във всичко да има ред.

– Та, Вие, бабо, даже нямате хаванче и метла!

– Защо да нямам? Метла и хаванче имам. Ела да ти ги покажа.

Старицата завела Федя в килерчето, където на рафтовете изрядно били подредени различни съдове, кутии, бъчви. По стените висели връзки ароматни треви, сухи гъби. В ъгъла имало добре насмолен хаван с подпряна на него метла.

– А те истински ли са? Вълшебни? – усъмнил се Федя.

– Разбира се! – весело отговорила Баба Яга. – След малко ще те повозя, но първо опитай от моите палачинки със сладко от горски ягоди.

Баба Яга настанила Федя на дъбовата маса, покрита с бяла бродирана покривка, и на мига медният самовар сам затанцувал на масата, изпускайки пара. А румените палачинки сами полетели от вълшебното тиганче в чинийките. Билковият чай на Баба Яга и вълшебните ѝ палачинки били толкова вкусни, че на Федя му се струвало, че никога не е ял нищо по-хубаво. А Баба Яга продължавала да гощава Федя и да го разпитва, какво ново има по света, как живеят хората. Та нали повече от двеста години никой не е стъпвал в тази гора, всички се страхували от нея.

– Бабо, – посъветвал Федя, – ако Вие се преместите да живеете в селото, всички ще разберат колко сте добра и ще престанат да се боят от Вас.

– Не, Федя, не мога, – отговорила Баба Яга и му разказала, че да живее в гората сама и да плаши хората я кара злият магьосник Зло. Той обещал, че, ако дори един човек влезе в гората, ще я превърне в зелен червей и ще го хвърли на старата врана.

След като се наял донасита и се наприказвал с Баба Яга, Федя казал, че е време да се прибира. Баба му и дядо му, сигурно скоро ще се върнат от работа и, ако той не се върне преди тях, те много ще се притеснят.

– Браво! – похвалила го Баба Яга. – Хубаво е, че се грижиш за своите баба и дядо. Правилно, те не трябва да се безпокоят. Ей сега ще те закарам вкъщи с моето хаванче. Ех, как ще те повозя! Да тръгваме.

Щом Баба Яга и Федя стигнали до килера, изведнъж на лицето на добрата Баба Яга се появила уплаха. Тя пребледняла и прошепнала:

– Това е той!

– Кой? – също почти шепнешком попитал Федя.

– Горският магьосник Зло!

– Къде е? – учудил се Федя. Той никого ни виждал и нищо не чувал.

– Чувам, той лети насам. Виждаш ли, как дърветата му се кланят?

И наистина Федя видял, че всички дървета се наклонили на една страна.

– Трябва по-бързо да те скрием, а то лошо ни се пише. Злото ще ме превърне в червей, а теб ще те погуби. Федя много се изплашил и от страх се скрил зад пещта.

– Не там, не там! – спряла го Баба Яга. Там ще те намери. Почакай, измислих! Баба Яга отворила сандъчето, извадила от там кутийка, от кутийката – пшенично зрънце и го дала на Федя.

– На, глътни го по-бързо! Ще се превърнеш в мишле и се скрий ей в онази пролука. Когато Злото си тръгне, ще те превърна отново в момче. Глътнал Федя зрънцето и на мига се превърнал в малко мишле. Ловко се промъкнал в пролуката зад пещта и зачакал. Къщичката закудкудякала, дъските заскърцали, вратата се отворила широко и на прага се появил страшен магьосник с дълъг черен плащ. Очите му били малинови на цвят и съвсем без зеници. Било съвсем неясно накъде гледа. Без да поздрави Баба Яга, той застанал в средата на стаята. От малиновите му очи неочаквано се появил сноп синкави лъчи. С тези лъчи като с прожектор магьосникът проверил всички ъгли.

– Кого търсите, Ваше Величество? – попитала Баба Яга. Магьосникът без да отговори излязъл от стаята, погледнал в килера и се върнал. Сега той попитал:

– Кой е бил тук?

– Кой може да е тук? – с недоумение отговорила Баба Яга, поглеждайки в станалите отново малинови на цвят очи на магьосника. – Ето, вече двеста години откакто човешки крак не е стъпвал тук. Не само тук, всички се страхуват дори да се доближат до гората.

Отговорът видимо успокоил магьосника.

– Так и трябва да бъде! – заявил той и избухнал в смях.

Баба Яга настанила магьосника на масата, наляла му ликьор и го заговорила. Разприказвал се магьосникът, започнал да се хвали, че е най-силният, най-мъдрият, че всички е надхитрил. Хората търсят смъртта му в планините, в горите, по дъбовете, а той я е скрил под носа им.

– И къде, Ваше Величество, сте я скрили? – попитала Баба Яга.

– Скрил съм я така, че никой никога да не се досети.

– Да, умен сте Вие, умен! – не спирала да го хвали Баба Яга, а самата все се опитвала да разбере, къде е скрита смъртта на магьосника. Най-накрая магьосникът Зло издал тайната, че смъртта му е скрита в стар изоставен кладенец на края на селото.

Щом като магьосникът си заминал, мишлето Федя излязло от дупката и запискало:

– Бабичко, по-бързо ме превърнете в момче и аз ще спася вас и гората от злия магьосник! Баба Яга извадила от сандъчето си голямата вълшебна книга и бързо започнала да я прелиства.

– Бабо, какво се бавите, по-бързо, – я подканило да побърза мишлето Федя.

Но Баба Яга занареждала, хващайки се за главата:

– Ох, съвсем остарях! Забравила съм, съвсем съм забравила, не мога да си спомня, Федя, как да те превърна отново в момче. Потърпи, ей сега ще намеря, ей сега. И Баба Яга отново запрелиствала книгата си. Мишлето Федя от нетърпение бягало напред-назад из стаята. Изведнъж казало:

– Е, добре, аз тръгвам!

– Накъде си се запътило? – изплашила се Баба Яга, – Ти си малко мишле! Зверовете в гората нищо няма да ти направят! Ще ги предупредя! Но селските котки не са ми подвластни. Ще те разкъсат, Федя! Никъде недей да ходиш, докато не те превърна отново в момче.

Но на Федя му се струвало, че той трябва непременно още сега да отиде да спасява гората от магьосника. Виждайки, че Федя няма да се откаже, Баба Яга му дала вълшебно кълбо, което да му покаже пътя към селото. Поставила кълбото на стъпалата и нещо му прошепнала, а на Федя заръчала:

– Накъдето се търкулне кълбото, натам и ще вървиш, а горските зверове ще ти помогнат.

Сега тревата и цветята се сторили на мишлето Федя великани, а локвите – цели езера. На него му се налагало да ги заобикаля, но той смело бягал след кълбото. Изведнъж, незнайно откъде, изскочила Кума Лиса и хванала мишлето Федя.

– Пи, пи, пи, – запискало мишлето Федя, – пусни ме, Лисо, не съм мишле, аз съм момчето Федя! Добрата Баба Яга отново ще ме превърне в момче!

– А, – казала Кума Лиса, – значи ти си това храбро момче! Мятай се тогава на гърба ми, ще те занеса. Качил се Федя на гърба на лисицата и тя се понесла след вълшебното кълбо към селото. Там, където лисицата била хванала със зъбите си гърба на мишлето, козинката се беше скъсала. Но Федя дори на беше забелязал това. Кума Лиса стигнала до селото и се спряла.

– Е, това е от мен, по-нататък не отивам! В селото има много кучета, ще ме разкъсат.

Благодарил Федя на лисицата, благодарил и на вълшебното кълбо. То се затъркулило обратно към Баба Яга, а лисицата побягнала в гората. Федя останал сам. Той знаел, че кладенецът се намира наблизо и веднага, без да се бави, побягнал към него. Кладенецът бил пресъхнал и отдавна изоставен. Никой не се приближавал до него, всички знаели, че в кладенеца живее голяма страшна жаба с малинови на цвят очи. Кладенецът бил обрасъл с гъста коприва, тръни и репей. И когато мишлето Федя започнало да се промъква през гъсталака, изневиделица изскочил таралеж и го хванал със зъбите си.

– Пи, пи, пи, – запискало мишлето Федя, – пусни ме, ежко, аз не съм мишле, а момчето Федя Егоров. Добрата Баба Яга скоро ще ме превърне в момче!

Като чул това, таралежът се учудил и пуснал мишлето Федя, а козинката там, където я бил захапал, се скъсала още повече. Но Федя не забелязал това. Със скъсаната козинка той се приближил до кладенеца, но не знаел какво да прави по-нататък. Ако беше момче, би се спуснал в кладенеца, но като мъничко мишле не можел дори да надникне в него. Мишлето Федя бягало около кладенеца, мислейки, какво да направи, когато изведнъж, незнайно откъде изскочил котаракът Васка, онзи същият котарак Васка, който сутринта беше изял улова на Федя. Котаракът с един скок настигнал мишлето Федя, хванал го и започнал да си играе с него на любимата си игра «Котка и мишка».

– Пи, пи, пи, – запискало мишлето Федя, – пусни ме, Васка, аз не съм мишле, а момчето Федя Егоров. Добрата Баба Яга скоро ще ме превърне в момче!

Но котаракът бил толкова увлечен от играта, че не слушал, какво му казва мишлето. Той ту пускал мишлето, ту го улавял отново. Неочаквано козинката на мишлето се смъкнала, останала в лапичките на котарака и мишлето се превърнало в момче. Котаракът от изумление се сащисал. А Федя, зарадван от станалото, решил да не губи време. Веднага се спуснал в кладенеца. Там било тъмно и прохладно. Стените на кладенеца били хлъзгави и обраснали с отровни гъби. На дъното стояла голяма жаба с малинови очи и зловещо съскала на Федя. Станало му страшно, но той продължавал да се спуска по въжето все по-близо и близо към жабата. Жабата се надувала и съскала, но Федя не показвал, че се страхува и тя изскочила от кладенеца. На дъното на кладенеца Федя видял сандъче, върху което досега седяла жабата, спуснал се към него, взел го и се изкатерил нагоре. През това време до кладенеца дошли деца, за да разберат защо Федя се е спуснал вътре. Те му помогнали да извади сандъчето. Федя казал, че в сандъчето се пази смъртта на злия магьосник. Сега само трябва много внимателно да се извади и да се счупи иглата, на върха на която се намира смъртта. Тъкмо Федя щял да отвори сандъка, когато някой извикал:

– Баба Яга лети! Спасявайте се!

Децата се разбягали кой накъдето види. Федя се опитал да ги спре, уверявал ги, че Баба Яга е добра, но никой не му повярвал. С Федя останали само две храбри момчета, които също се страхували от Баба Яга, но много искали да помогнат на Федя да спаси гората от магьосника.

– По-бързо отваряй сандъчето! – изкомандвало по-голямото момче. – Иначе Баба Яга ще ни го отнеме и край.

Но Федя не бързал. Той посрещнал Баба Яга с приветлива усмивка. Тя се втурнала и радостно го прегърнала:

– Федя, ти сам си се превърнал в момче! А аз си спомних, че трябваше да те дръпна за опашката.

– Нашият котарак Васка ме дръпна за опашката, – отговорил Федя, показвайки изхвърлената козина. – Бабо, сега ще извадя смъртта на магьосника!

– Не бързай, изваждай много внимателно, – предупредила Баба Яга. Но Федя не обърнал много внимание на тези думи. Той широко отворил сандъчето и на мига от него излетяла патица и се устремила в небето.

– Ах! – успели само да изрекат децата.

Баба Яга не се смутила. Тя веднага се качила в хаванчето, замахнала с метлата и се понесла след патицата. След като я хванала, Баба Яга се спуснала при децата, а патицата на мига снесла яйце. Децата строшили яйцето и извадили от него игла. Федя счупил иглата и изведнъж гората се оживила. Запели в нея птиците, зазвънели ручеите, зашумели листата на дърветата, от неотъпканите треви се показали гъби и плодове, приканвайки хората. И само незнайно откъде се появил тъмен облак, който помрачил небето. Той стремглаво полетял зад гората. След облака заподскачала и жабата с малиновите очи. От облака, някъде далеч в блатото, се излял черен дъжд. Там, в черното блато, се заселила живялата в изоставения кладенец жаба с малиновите очи. А Баба Яга се преселила в селото. Същия ден заедно с цялото село отишла в своята къщичка в гората. Там тя заповядала на къщичката да я последва. Къщичката с танц се спуснала след Баба Яга. Всички дървета им направили път. Сложила Баба Яга къщичката си срещу детската градина. И малки и големи заобичали Баба Яга. Тя возела всички желаещи с нейното хаванче, гощавала ги с палачинки и пирожки, изпечени във вълшебната пещ, разказвала на всички приказки. Ето и тази приказка тя я разказа.

Сказка о том, как Федя спас лес от злого колдуна

Приехал летом мальчик Федя Егоров отдыхать в дерев ню к своим дедушке и бабушке. Деревня эта стояла у самого леса. Решил Федя сходить в лес за ягодами и грибами, но дедушка с бабушкой его не пустили. Они сказали, что в их лесу живёт настоящая Баба-яга, и вот уже двести лет никто не ходит в этот лес. Федя не поверил, что в лесу живёт Баба-яга, но дедушку с бабушкой послушался и в лес не пошёл, а пошёл на речку ловить рыбу. За Федей увязался котик Васька. Рыба клевала хорошо. В банке у Феди плавали уже три ерша, когда котик опрокинул банку и съел рыбу. Увидел это Федя, расстроился и решил рыбалку отложить на завтра. Вернулся Федя домой. Бабушки с дедушкой дома не было. Убрал Федя удочку, надел рубашку с длинными рукавами и, взяв корзинку, пошёл к соседским ребятам позвать их в лес. Федя считал, что бабушка с дедушкой сочинили про Бабу-Ягу, что они просто не хотят, чтоб он ходил в лес, ведь в лесу всегда очень легко заблудиться. Но заблудиться в лесу Федя не боялся, так как в лес он хотел идти с друзьями, которые давно живут здесь, а значит, хорошо знают лес. К большому удивлению Феди, все ребята отказались идти с ним и его стали отговаривать.

– Ты что, не знаешь? В наш лес нельзя ходить. Никто туда не ходит, даже охотники с ружьями не ходят. У нас же в лесу живёт Баба-яга!

Не поверил Федя ребятам и пошёл в лес один. Но, чтобы не заблудиться, он решил ходить по самому краю леса. Лес был щедр на дары: кругом было видимо-невидимо грибов и ягод. Федя так увлёкся, собирая их, что не заметил, как всё-таки заблудился. Долго он плутал и, наконец, вышел на полянку. На той полянке стояла избушка на курьих ножках. Федя знал сказки про Бабу-Ягу и знал о чудесных свойствах такой избушки. Он скомандовал:

– Избушка-избушка, повернись ко мне передом, а к лесу задом!

И, хотя лес, по сути, был со всех сторон, избушка заскрипела, закудахтала, и стала поворачиваться. Федя даже зажмурился от страха. «Неужели здесь живёт настоящая злая, косматая страшная Баба-яга?», – подумал Федя. Но дверь домика открылась, и на порог с весёлой улыбкой вышла симпатичная бабушка в красивом кружевном платье, в чистом передничке, с красиво уложенными комельком седыми волосами.

– Что же ты не здороваешься, мальчик? – спросила бабушка Федю.

– Здравствуйте, – еле вымолвил Федя, едва пришедший в себя от изумления. А бабушка его уже в дом приглашает.

– Здравствуй, мальчик. Ну, заходи, заходи, коли пришёл. Не робей, я тебя не обижу.

Вошёл Федя в дом и видит, что в доме у бабушки чисто, прибрано, уютно. Осмелел сразу Федя. – Я, бабушка, думал, что здесь живёт Баба-яга.

– А я, милок, и есть Баба-яга, – ответила бабушка. – А тебя как зовут?

– Федя, – вымолвил Федя и сразу задал свой вопрос.

– Да разве такой бывает Баба-яга?

– А какой она бывает? – Федя смутился.

– Ну, косматая такая, в лохмотьях. И дом у вас не такой. Я думал, у Бабы-Яги в доме по стенам поганки растут, кругом пыль столетняя, а по углам сидят пауки с мохнатыми лапами. А у Вас чисто, уютно, печка беленькая, а должна быть сажей вымазана.

– Может, и бывают такие Бабы-Яги, но я люблю во всём порядок, чистоту люблю.

– Да у вас же, бабушка, даже нет ни ступы, ни метлы!

– Почему нет? Метла со ступой у меня имеются. Пойдём, покажу.

Старушка вывела Федю в чуланчик, где по полочкам аккуратно были расставлены разные жбаны, кадушечки, туески, бочата. По стенам были развешаны пучки душистых трав, связки грибов. В углу стояла хорошо просмолённая ступа с приставленной к ней метлой.

– А они настоящие? Волшебные? – усомнился Федя.

– А как же! – весело ответила Баба-яга. – Я потом тебя покатаю, а сначала пойдём, отведай моих блинов с земляничным вареньем. Усадила Баба-яга Федю за стол дубовый, крытый белой скатертью с вышивкой, и в тот же миг медный самовар сам заплясал на столе, попыхивая парком. А румяные блинчики с волшебной сковородочки сами полетели в тарелочки, расставленные Бабой-Ягой. Травный чай Бабы-Яги и её волшебные блины были так вкусны, что Феде казалось, что он никогда не ел ничего вкуснее этого. А Баба-яга всё угощала Федю и расспрашивала его о том, что в мире нового, чем живут люди. Ведь в этот лес вот уже более двухсот лет никто не заглядывает, все её боятся.

– Бабушка, посоветовал Федя, – а вы переезжайте жить в деревню, все увидят, какая вы добрая, и перестанут вас бояться.

– Нет, Федя, не могу, – ответила Баба-яга и рассказала ему, что жить её в лесу одну и пугать людей заставляет злой колдун Зло. Он пообещал, что если хоть один человек войдёт в лес, он превратит её в зелёного червяка и отдаст на растерзание старой вороне.

Наевшись и вдоволь пообщавшись с Бабой-Ягой, Федя сказал, что ему пора возвращаться. Его бабушка с дедушкой, наверное, уже скоро должны вернуться с работы. И, если он не вернётся до их возвращения, они начнут сильно волноваться.

– Молодец! – похвалила Баба-яга. – Хорошо, что ты заботишься о своих бабушке и дедушке. Правильно, им не надо волноваться. Да я тебя сейчас мигом домой в своей ступе доставлю. Эх, прокачу! Пойдём.

Только Баба-яга с Федей направились к чуланчику, вдруг на добром лице Бабы-Яги появился испуг. Бледнея, она почти шёпотом вымолвила:

– Это он!

– Кто? – тоже почти шёпотом спросил Федя.

– Зло! Лесной колдун.

– Где? – удивился Федя. Он никого не видел и ничего не слышал.

– Я слышу, он летит сюда. Видишь, деревья кланяются ему?

И верно, Федя увидел, что все деревья склонились в одну сторону.

– Надо скорее спрятать тебя, а то нам несдобровать. Превратит Зло меня в червяка, да и тебя загубит. Федя очень напугался и с перепугу полез за печку.

– Нет, нет! – остановила его Баба-яга. Там он сыщет. Подожди, я придумала! Баба-яга полезла в сундучок, достала из него ларчик, из ларчика вынула пшеничное зёрнышко и протянула его Феде.

– На, заглотни скорее! Превратишься в мышку и полезай вон в ту щёлочку. Когда Зло уйдёт, я обращу тебя снова в мальчика. Проглотил Федя зёрнышко и вмиг превратился в маленького мышонка. Он ловко пролез в щёлочку за печкой и стал ждать. Избушка закудахтала, половицы заскрипели, широко распахнулась дверь, и на пороге появился страшный колдун в длинном чёрном плаще. Глаза у колдуна были совсем без зрачков и горели малиновым цветом. Было совершенно непонятно, куда он смотрит. Не поздоровавшись с Бабой-Ягой, он прошёл в середину комнаты и остановился. Из его малиновых глаз неожиданно пробился пучок синеватого света. Этим пучком, как прожектором, колдун стал прошаривать все углы.

– Кого Вы ищите, Ваше Величество? – спросила Баба-яга. Колдун, не отвечая, вышел из комнаты, заглянул в чулан и снова вернулся. Теперь уже он задал вопрос:

– Кто тут был?

– Да кому ж тут быть? – недоумённо ответила Баба-яга, заглядывая в снова ставшие малиновыми глаза колдуна. – Вот уже двести лет, как носу сюда никто не суёт. Не только тут, даже близко к лесу все боятся подойти.

Этот ответ, видимо, упокоил колдуна.

– Так и должно быть! – заявил он и расхохотался.

Баба-яга усадила колдуна за стол, налила ему наливочки и стала разговоры с ним вести. Разговорился колдун, расхвастался, что он самый сильный, самый мудрый. Всех перехитрил. Люди ищут его смерть в горах, в лесах, на дубах, а он спрятал её под самым их носом.

– Так, где же вы, Ваше Величество, спрятали то её? – спросила Баба-яга.

– Я спрятал её так, что никто никогда не догадается.

– Да, умны Вы, умны! – нахваливала его Баба-яга, а сама всё выведать старалась, где же спрятана смерть колдуна. На- конец-то колдун Зло проговорился, что смерть его спрятана в старом заброшенном колодце на краю деревни.

Как только колдун ушёл, Федя-мышка вылез из норки и запищал: – Бабушка, превратите меня скорее в мальчика, я спасу вас и лес от злого колдуна! Баба-яга достала из своего сундучка большую волшебную книгу и стала поспешно листать её.

– Бабушка, ну что же вы мешкаете, скорее, – заторопил её мышонок-Федя.

Но Баба-яга запричитала, хватаясь за голову:

– Ой, совсем я старая стала! Запамятовала, совсем запамятовала, не могу вспомнить, Федя, как тебя снова в мальчика превратить. Потерпи, я сейчас найду, сейчас. И Баба-яга снова начала листать свою книгу. Федя-мышонок от нетерпения бегал по комнате взад-вперед. Вдруг он объявил:

– Ну, всё, я пошёл!

– Куда это? – испугалась бабушка, – ты же маленький мышонок! Звери в лесу тебя не тронут! Я накажу им. Но вот деревенские коты мне не подвластны. Они же растерзают тебя, Федя! Не ходи ты никуда, пока я не обращу тебя снова в мальчика.

Но Феде казалось, что он должен непременно прямо сейчас идти спасать лес от колдуна. Видя, что Федя неугомонен, Баба-яга дала ему с собой волшебный клубок, который укажет ему дорогу в деревню. Положила она его на крылечко и что-то шепнула ему, а Феде наказала:

– Куда клубок покатится, туда и путь держи, а звери лесные тебе помогут.

Теперь трава и цветы казались Феде-мышонку великанами, а лужи – целыми озёрами. Феде-мышонку приходилось обегать их, но он мужественно бежал за клубком. Вдруг, откуда ни возьмись, выскочила лиса и цапнула Федю-мышонка.

– Пи, пи, пи, – запищал Федя-мышонок, – пусти меня, лиса, я не мышонок, я мальчик Федя! Добрая Баба-яга меня снова обратит в мальчика!

– А, – сказала лиса, – так это ты и есть тот храбрый мальчик! Что ж, садись мне на спину, я тебя довезу. Взобрался Федя на спину лисе, и она помчалась за волшебным клубком к деревне. Шкурка на спинке Феди-мышонка в том месте, где лиса ухватила его зубами, порвалась. Но Федя этого даже не заметил. Лиса добежала до деревни и остановилась.

– Ну, всё, дальше я не пойду! В деревне много собак, они загрызут меня.

Поблагодарил Федя лису, поблагодарил и клубок волшебный. Клубок покатился назад к Бабе-Яге, а лиса побежала в лес. Остался Федя один. Он знал, что колодец находится рядом, и сразу, не мешкая, побежал к нему. Колодец тот был пересохший и давно заброшенный. К нему никто не ходил, все знали, что в колодце этом живёт большая страшная жаба с малиновыми глазами. Вокруг колодца плотно росли крапива, колючки и лопухи. И вот, когда Федя-мышонок стал пробираться сквозь густые заросли, вдруг, откуда ни возьмись, выскочил ёжик и цапнул Федю-мышонка зубами.

– Пи, пи, пи, – запищал Федя-мышонок, – отпусти меня, ёжик, я же не мышонок, я мальчик Федя Егоров. Добрая Баба-яга скоро превратит меня в мальчика!

Удивился ёж услышанному и отпустил Федю-мышонка, а в том месте, где он уцепился зубами, шкурка на спинке Феди-мышонка порвалась ещё больше. Но Федя не заметил этого. Подбежал Федя-мышонок с ободранной шкуркой к колодцу, а как быть дальше, не знает. Был бы он мальчиком, он спустился бы в колодец, но он маленький мышонок, которому даже и заглянуть то в колодец не удаётся. Федя-мышонок побежал вокруг колодца, размышляя, как ему поступить, как вдруг, откуда ни возьмись, выпрыгнул кот Васька, тот самый кот Васька, который утром съел Федин улов. Кот одним прыжком настиг Федю-мышонка, цапнул его и стал играть с ним в свою любимую игру «Кошки-мышки».

– Пи, пи, пи, – запищал Федя-мышонок, – отпусти меня, Васька, я же не мышонок, я мальчик Федя Егоров. Добрая Баба-яга скоро превратит меня в мальчика!

Но кот был страшно увлечён игрой, а потому не слушал, о чём ему пищит мышонок. Он, то отпускал мышонка, то ловил снова. Неожиданно шкурка с мышонка сползла, оставшись в лапах кота, и мышонок превратился в мальчика. Котик от изумления опешил. А Федя, обрадованный случившимся, не стал терять время. Он тут же полез в колодец. В колодце было темно и прохладно. Стенки колодца были скользкими и заросшими погаными грибами. На дне колодца сидела большая жаба с малиновыми глазами и зловеще шипела на Федю. Феде было очень страшно, но он спускался по верёвке все ближе и ближе к жабе. Жаба дулась и шипела, но Федя не показывал виду, что боится её, и она выпрыгнула из колодца. Федя увидел на дне колодца сундучок, на котором до этого сидела жаба, спустился к нему, взял его и полез с ним наверх. В это время к колодцу подошли ребята, чтоб узнать, зачем Федя полез в колодец. Они помогли ему достать сундучок. Федя объявил, что в сундучке этом хранится смерть злого колдуна. Сейчас только надо аккуратно достать и переломить ту иголку, на кончике которой она находится. Только Федя собрался открыть сундук, как кто-то крикнул:

– Баба-яга летит! Спасайтесь!

Все ребята побежали врассыпную. Федя пытался остановить их, уверял, что Баба-яга добрая, но ему никто не поверил. Остались с Федей только два отважных мальчика, которые тоже боялись Бабу-Ягу, но очень хотели помочь Феде спасти лес от колдуна.

– Открывай скорее сундук! – скомандовал старший из ребят. – А не то Баба-яга отнимет его, и всё.

Но Федя не торопился. Он встретил Бабу-Ягу приветливой улыбкой. Баба-яга кинулась радостно обнимать мальчика:

– Федок, так ты сам оборотился мальчиком! А я вспомнила, за хвост тебя надо было дёрнуть.

– Да меня наш кот Васька дёрнул, – ответил Федя, указывая на брошенную котом шкурку. – Бабушка, я сейчас достану смерть колдуна!

– Не спеши, осторожно доставай, – предупредила Баба-яга. Но Федя не очень-то обратил внимание на эти слова Бабы-Яги. Он широко раскрыл сундук, и вмиг из него выпорхнула утка и взвилась в небо.

– Ах! – успели только ахнуть ребята. Баба-яга не растерялась. Она тут же влезла в ступу, махнула метлой и пустилась за уткой. Поймав утку, Баба-яга спустилась к мальчикам, утка тут же снесла яйцо. Ребята разбили яйцо, и из него вынули иголку. Федя переломил эту иголку, и тут же лес оживился. Запели в нём птицы, зазвенели ручейки, зашелестели деревья листвой, из нетоптаных трав повысовывались грибы и ягоды, приглашая людей. И только невесть откуда появившаяся чёрная туча омрачила небо. Она стремглав полетела за лес. Вслед за тучей, в том же направлении, поскакала и жаба с малиновыми глазами. Туча пролилась где-то далеко в болоте чёрным дождём. Там, в этом чёрном болоте, и поселилась жившая в заброшенном колодце жаба с малиновыми глазами. А Баба-яга поселилась в деревне. В тот же день она, сопровождаемая всей деревней, пошла в лес к своей избушке. Там она скомандовала избушке следовать за собой. Избушка с приплясом пустилась за Бабой-Ягой. Все деревья расступались, освобождая им дорогу. Поставила Баба-яга свой домик напротив детского садика. И дети, и взрослые очень полюбили Бабу-Ягу. Она катает всех желающих в своей ступе, угощает всех блинами и пирогами, испечёнными в волшебной печке, рассказывает всем сказки. Вот и эту сказку она рассказала.

Срещата на Федя с Котарака в чизми или новото превръщане на Федя в мишле

Братята Федя и Вася Егорови отдавна искали да си имат истински прашки. Понякога Федя правел на себе си и на брат си прашки от алуминиева тел. С тези прашки братята стреляли по мишените с хартиени топчета, но им се искало да имат големи дървени прашки. Братята ту се увличали по играта с прашка, ту желанието им изчезвало. Но този път било за последно, тъй като събитията, свързани със стрелбата с прашка, били необикновени, това били не просто събития, а истински приключения. И прашките този път били не от тел, а истински, от извити клонки от топола с кожен мерник и широк медицински ластик. С тези прашки можело да се стреля с истински камъни. Тези прашки измайсторил на синовете си бащата. След като поискал да му обещаят, че с прашките ще стрелят само по сложената на стената на пристройката мишена, бащата отишъл със синовете си в близката гора. Те взели със себе си всичко необходимо за изготвяне на прашките: нож, две кожени езичета от стари обувки на Вася и медицински ластик. Към обяд тримата се върнали с букетче цветя за мама, с буркан ароматни горски ягоди за чая и с две големи прашки. Федя и Вася били весели. Един през друг не спирали да хвалят прашките си, разказвали на майка си, колко надалеч стреляли с тях в гората, и дори предполагали, колко пъти ще уцелят мишената на стената на пристройката. След като хапнал набързо, Федя взел прашката си и избягал на двора без дори да почака брат си. Той казал на Вася:

– Вася, докато си допиваш чая, ще нарисувам мишена на стената.

Той така и направил. С приготвения предварително тебешир, Федя нарисувал на стената на пристройката няколко концентрични кръга, а средния кръг, голям колкото ябълка, оцветил. Всеки от кръговете обозначил с цифра и се получила хубава мишена. След като се отдалечил от нея, Федя започнал да стреля по мишената с камъчета. Не винаги уцелвал. Понякога попадал в някой от кръговете на мишената, а понякога камъкът незнайно защо излитал към покрива на пристройката. На два пъти на Федя му се сторило, че попада право в десетката. Изведнъж незнайно откъде изскочил пъстър котарак. Той вървял по пътечката към пристройката с вдигната нагоре опашка и примижвал от слънцето. Федя крадешком погледнал към балкона и насочил прашката към котарака. «Ех, че хубаво, – помислил си той, – жива мишена!» Прицелвайки се в котарака, Федя бавно местeл прашката в протегнатите си ръце след котарака, но изобщо не смятал да стреля. Представял си, че е истински ловец, а котаракът – горски барс. И изведнъж… Бум! Камъкът от прашката на Федя полетял към котарака. Федя наистина съвсем не искал да стреля по котарака, не стрелял той, а ловецът стрелял по барса, но, ето ти беда: камъкът уцелил лапата на котарака. Котаракът скочил, изпищял и заклатил ранената си лапичка.

А трябва да се каже, че това не бил обикновен котарак, а приказен. Всички знаят и обичат приказката за него. Да, да, това бил Котаракът в чизми. Много, много години той живее и всички знаят за неговите приключенията. Знаят, колко е храбър и находчив, как е победил злия магьосник-човекоядец, как е помогнал на своя стопанин – сина на мелничаря. Всички знаят, че със своя стопанин и красивата му жена Котаракът в чизми живее в прекрасен замък, но малцина знаят, че след като глътнал магьосника-човекоядец във вид на мишка, Котаракът в чизми получил способността да се превръща в каквото и да е животно. Котаракът можел да се превръща дори в човек. Но освен, че можел да се превръща в когото и да е, той се научил от оставената от магьосника-човекоядец тритомна книга да превръща когото поиска в каквото си поиска. А съвсем наскоро Котаракът усвоил последната глава от вълшебната книга и се научил без да навреди на приказката да преминава в друга приказка и с лекота да се връща обратно.

Тази неделя Котаракът в чизми решил да се разходи в тази приказка. Днес в това малко градче на река Волга се провеждала изложба на котки, Котаракът в чизми я посетил и бил страшно развълнуван. Там той видял толкова от събратята си, колкото гости се събирали на баловете на стопанина му – маркиз Карабас. Котараците и котките били от различни породи, с различна окраска, а дори имало и без козина, за съществуването на които Котаракът в чизми дори и не бил чувал. Но най-много му харесала бялата котка Мурка, която не заела никакво място. Мурка въобще не била разстроена от това, че не била класирана, но много се натъжил стопанинът ѝ – момчето Толя. По всичко си личало, че Толя много обича Мурка, за него тя била най-хубавата. На Котарака в чизми много му се искало да се запознае с Мурка, но на изложбата не успял да направи това. Тогава той проследил след изложбата Толя и Мурка и разбрал къде живеят. А те живеели в същия дом, в който живеели и братята Егорови. Желаейки да се запознае с Мурка, Котаракът в чизми решил да я изчака на двора. Той мечтаел, когато тя излезе на разходка, те непременно да се запознаят. Разбира се, би било по-добре, ако някой го представи на Мурка, но той бил готов и сам да се представи. Заради запознанството с Мурка Котаракът в чизми дори нарушил стария си навик да се връща на обяд навреме. Страхувайки се, че ще изпусне Мурка, Котаракът в чизми решил да не обядва, пък и той въобще не бил гладен. За да наблюдава вратата на входа, където влезли Толя и Мурка, Котаракът в чизми избрал пристройката. От високата пристройка вратата на входа се виждала добре. Въпреки че до пристройката се въртяло някакво момче с прашка, Котаракът решил, че момчето няма да му попречи. И ето, когато той замечтан се приближавал до пристройката, станало това, което станало: Федя, който се целил в Котарака в чизми на игра, наистина стрелял по него. Котарака в чизми го заболяло, но повече му било обидно. Той негодувал – някакво си гадно момченце без всякаква причина взело и стреляло по него. Ама че подло! Котаракът в чизми решил веднага да отмъсти на злосторника. В гнева си се превърнал в лъв. Но вие знаете, че Котаракът в чизми бил умен котарак и затова той веднага съобразил, че така не става: лъвът е много голямо животно, лесно се забелязва и даже му се сторило, че вече са го забелязали. И наистина, малко по-надалеч играели деца, и момичето Катя веднага го видяло и завикало: «Лъв!». Котаракът в чизми на мига се превърнал отново в котарак и децата, които се обърнали, за да видят лъва, видели обикновен котарак. Всички си помислили, че Катя си измисля, а момчето Дима дори я нарекло лъжкиня. Катя се оправдавала: «Аз, наистина, видях лъв. Струва ми се, че той отмъкна Федя». А Федя наистина го нямало никъде. Превръщайки се от лъв в котарак, Котаракът в чизми превърнал Федя в мишле. Мишлето Федя, както и очаквал Котаракът в чизми, много се уплашило. Прашката, която държало в ръцете си, едва не го смачкала. Пък и съвсем наблизо, на няколко скока от него, стоял раненият от него котарак и го гледал с ехидна усмивка. Мишлето Федя стояло, безпомощно притискайки се към прашката си, и не разбирало какво става. Котаракът в чизми решил да се позабавлява и да изплаши мишлето Федя – да си поиграе с него на «Котка и мишка». Той бавно, крадешком, тръгнал към мишлето Федя като хищник към плячката си. В този момент са появил Вася и попречил на Котарака в чизми. Вася с прашка в ръка бягал към пристройката и викал брат си, когото не виждал.

– Федя!

Котаракът в чизми изфучал и избягал. Качил се на покрива на пристройката и зачакал, кога ще излезе на разходка Мурка. Вася се доближил до пристройката и забелязал на земята Федината прашка, а до нея – треперещото мишле. Той вдигнал мишлето и прашката, заобиколил пристройката и без да намери Федя отишъл при децата.

– Виждали ли сте Федя? – попитал ги той.

– Лъвът го отмъкна. С очите си го видях! – казала Катя. Децата дружно се разсмели. Никой не ѝ повярвал, не повярвал и Вася. Без да обръща внимание на думите ѝ, той показал на децата мишлето.

– Погледнете, какво мишле съм намерил.

Цялото внимание на децата се насочило към мишленцето. Всички искали да го пипнат и да го погалят. Серьожа, който бил лошо момче, издърпал мишлето от ръцете на Вася и започнал да плаши момичетата. Таня и Нина запискали, а безстрашната Катя издърпала мишлето от Серьожа и го взела в дланта си. «Само това ми липсваше, да ме мачкат момичетата», – си помислило мишлето Федя и завикало: – Пуснете ме! Аз съм Федя! Не съм мишле! Но викът му се чул като миши писък и никой не го разбрал. – Мишлето е гладно. Сега ще му донеса малко хляб, – казала Нина и побягнала към вкъщи.

– Аз имам грах! – радостно съобщил Дима, изваждайки от джоба си зелени, малко изсъхнали грахови зърна.

– Аз имам семки, – казала Таня и протегнала две слънчогледови семки.

Децата пъхали на мишлето Федя грах, семки, някакви трохички, трева, но то не искало да ги яде. Искало му се по-бързо да избяга от децата. Сърдело се на всички, а най-много на брат си Вася. «И това ми било брат, – мислело си мишлето Федя за Вася, – само ме измъчва». Вася, усещайки, че на мишлето не му харесвало да бъде в центъра на вниманието на децата, казал:

– Дайте ми мишлето. То е мое. Трябва да го пуснем.

– Глупак! – извикал Серьожа. – Мишките са вредни! Трябва да го сложим в буркан или да го дадем на котка. Дайте да го дадем на вашия Прошка!

Прошка бил петият член в семейство Егорови. Преди две години родителите го били донесли на децата в малка картонена кутия, завързана с лентичка, на която с големи червени букви било написано «ПРОШКА». Бащата държал кутията, а майката със стихове, които била съчинила сама, отворила капака на кутията, а оттам се показало малко мустакато красиво пъстро котенце. Съвсем същото, както в стиховете на мама. По-нататък в стихотворението се казвало: «То е малко палавичко и се казва Прошка». Всичко било точно така, само че думата «малко» би било по-правилно да се замени с думата «много». Прошка бил много палаво, игриво и весело котенце. Пораснало бързо и се превърнало в голям котарак – заплаха за местните мишки. «Вася няма да позволи да ме изядат», – помислило си мишлето Федя. И наистина Вася възразил на Серьожа:

– Не трябва, то е още много мъничко. Трябва да го пуснем. Само да го покажа на Федя.

«Колко глупаво, мене ще ме показват на мен. Трябва по-бързо някак си да се измъкна от тях», – мислело си мишлето Федя. Междувременно изскочила Нина, която беше ходила вкъщи за хляб. Освен хляб тя носела още и буркан. – Вземи, – дала Нина буркана на Вася. – Сложи мишлето тук. Но Вася не бързал да вземе буркана. Оживил се Серьожа:

– Правилно, трябва да го сложим в буркана. Дай го тук! С тези думи Серьожа се опитал да вземе мишлето от Вася.

– Ох, недейте! – намесила се Лена. – Пуснете го, някъде го чака майка му.

– Ама че си глупава! – негодувал Серьожа. – Мишките са вредни гризачи. Искаш да ни изгризат целия дом?

Навярно, спорът щял да продължи дълго, ако мишлето Федя не се осмелило да скочи. Въпреки че от дланите на Вася до земята било много високо за една мишка, мишлето Федя се изплъзнало през пръстите на Вася и скочило в тревата.

– Дръжте го! – завикал Серьожа.

Таня и Нина отново запискали, отскачайки от мишлето. Мишлето Федя се възползвало от създалата се суматоха, устремило се с всичка сила към къщата и се пъхнало в процепа под стъпалата. То влязло навътре и се скрило в дупката. Чувало шума до стъпалата. Децата крещели, опитвали се да погледнат под стъпалата, а Серьожа мушнал в процепа клонче и дълго шарил с него, мъчейки се да извади оттам мишлето, но не успявал. Най-накрая децата се махнали от стъпалата и мишлето Федя останало само. То стояло в дупката под стъпалата и треперело. Федя не можел да разбере, какво е станало и защо се е превърнал в мишле. След като се успокоило малко, мишлето Федя започнало да мисли, какво да направи. Първата му мисъл била да избяга при мама. Даже мъничко се показало из-под стъпалата, но веднага разбрало, че това е лоша идея. Стъпалата били високи, едно мишле не можело да ги преодолее, а трябвало да се качи на петия етаж. Освен това трябвало някак си да позвъни на вратата. Пък и мама просто няма да го познае, дори и ако се прибере вкъщи. Мишлето Федя разбрало, че положението е безнадеждно и едва не заплакало. Но не заплакало. Федя никога не бил плакал, както някои други момчета, освен това разбирал, че с плач работа не става. Изведнъж зад гърба си мишлето Федя чуло писък:

– Трепериш ли?

Да, това бил истински миши писък и мишлето Федя го разбрало. То се обърнало и видяло зад гърба си малко сиво мишленце. Не, сега то не му се сторило малко, то даже било по-голямо от мишлето Федя. Федя познавал това сиво мишле. Мишлето често дразнело момчето Федя, като се шмугвало пред очите му в мазето между струпаните купчини стара хартия.

– Треперя, – отговорило мишлето Федя, както изглежда на миши език, тъй като сивото мишле го разбрало.

– А аз не обичам да треперя, обичам да бягам. Искаш ли заедно да побягаме?

Без да дочака отговор, сивото мишле се обърнало и побягнало.

– Догони ме! – извикало то на мишлето Федя и се промъкнало в пролуката, която по-рано Федя не беше забелязвал. Мишлето Федя го последвало. И двете мишлета се промъкнали през някаква дупка в мазето и се подгонили. Мишлето Федя едва стигало сивото мишле, а то вече се носело из някакви кашони и сандъци. При това то постоянно се оглеждало за мишлето Федя и весело махало с опашка. Мишлето Федя нямало намерение да гони сивото мишле, а трябвало да измисли, как да се превърне отново в момче. Намалило скоростта, за да може да се изкатери на най-високата кутия, но не успяло. Неочаквано някой го хванал отзад с острите си нокти. Това бил котаракът Прошка. Той отдавна търпеливо стоял зад кутията и следял сивото мишле, което мечтаел да хване. Уплашено до смърт мишлето Федя няколко секунди не можело нищо да промълви, но след като малко дошло на себе си, то завикало не с човешки, а с какъв глас мислите? Правилно, разбира се, завикало с миши глас:

– Прошка, пусни ме, аз съм Федя! Не съм мишка! Тоест, сега съм мишка, но аз съм момчето Федя, превърнато в мишка.

Прошка бил умен котарак. Веднага съобразил, че нещо не е наред. За всеки случай разхлабил хватката, но все пак не пускал мишлето Федя.

– Ти си Федя? – с недоумение попитал той. – Кой те е превърнал в мишка?

– Не знам, – казал Федя и разказал на Прошка всичко, каквото му се е случило. Разказал, че е стрелял с прашка до пристройката и без да иска улучил котарака. Котаракът неочаквано се превърнал в лъв, след това отново станал котарак, а пък Федя внезапно се превърнал в мишка. «Странно, – помислил си Прошка, но веднага решил, че всичко е възможно. Трябва да помогна на Федя отново да стане момче». Той попитал мишлето Федя:

– А къде е онзи котарак?

Федя казал, че котаракът се разхождал близо до пристройката. И описал по молба на Прошка Котарака в чизми. Прошка много обичал Федя и неговия брат Вася. Те тримата били приятели, направо братя! – Да не губим време, качвай се на врата ми! Да бягаме! – изкомандвал Прошка. Мишлето Федя послушно се качило на врата на Прошка и той побягнал навън към пристройката. До нея той внимателно свалил мишлето Федя и го помолил да го изчака под голямото листо на репея. А самият той се втурнал да търси описания от Федя котарак. След като обиколил наоколо и не намерил котарака, Прошка се качил на покрива на пристройката и видял непознат котарак. Прошка веднага разбрал, че това е същия котарак, тъй като всички останали местни котараци и котки Прошка познавал добре.

– Добър ден! – поздравил Прошка непознатия. – Позволете да се представя. Казвам се Прошка, живея в тази къща.

Котаракът с интерес погледнал Прошка и го поздравил:

– Здравейте! Аз съм Котаракът в чизми!

– Май, не чух правилно? Котаракът в чизми ли казахте?

– Да, аз съм приказният котарак. Всички ме наричат Котаракът в чизми.

– Това, че не сте обикновен котарак е ясно. Но защо в чизми? Вие сте без чизми.

– О, това е дълга история, някой ден ще ви я разкажа.

– Кажете, любезни Котарако в чизми, не сте ли вие този, който превърна днес моя приятел и стопанин в мишле?

– Днес превърнах едно лошо момче в мишка! – гордо заявил Котаракът в чизми. – Той ви е стопанин? Ох, сигурно, си патите от него!

– Какво говорите, – възразил Прошка, – съвсем не, дори напротив, той е много добро и възпитано момче. То не само не ме измъчва, но и винаги ме защитава. Когато миналата година съборих новогодишната елха с гирляндите, майка му искаше да ме накаже, но Федя и брат му Вася ме защитиха и майка им всичко ми прости. А още Федя се застъпи за всички нас – котараците и котките от нашия двор, когато Серьожа, а това вече е много долен тип, стреляше по нас с камъни с прашката си.

– Така ли? – учудил се Котаракът в чизми. Самият той днес стреля по мен.

– Той ми разказа. Изстрелът е бил случаен, той съвсем на искал да стреля по вас, той просто се целел наужким. Той изобщо по никого не е искал да стреля. Наистина, всичко е станало случайно! – казал котаракът Прошка.

– Почакайте, – спрял Прошка Котаракът в чизми и рязко се повдигнал от мястото си. Той забелязал Мурка, която леко подскачайки, се показала от входа. –Познавате ли тази очарователна госпожица? – попитал Котаракът в чизми Прошка, посочвайки Мурка.

– Да, това е Мурочка, – отговорил Прошка. – И тя обича Федя, те са приятели. Федя винаги след риболов гощава мен и Мурка с рибка.

– Така ли! Тогава ще превърна вашия Федя отново в момче. Котаракът помръднал с мустаци, а мишлето Федя се превърнало отново в момчето Федя. От изненада и радост Федя дори заподскачал на място.

– Проша, Проша, – завикал той, – отново съм момче! Знам, че ти си ми помогнал. Къде си, Проша? Много ти благодаря!

Двата котарака се доближили до края на покрива, за да видят Федя. Момчето като видяло до Прошка уцеленият от него котарак, виновно навел очи и казал: – Котенце, прости ми. Не съм го направил нарочно. Без да искам.

– Да, виждам, че Федя не е лошо момче, – казал Котаракът в чизми на Прошка. – А сега по-бързо ме запознай с Мурка.

Прошка запознал Котарака в чизми с Мурка. И доколкото ми е известно, Котаракът в чизми уговаря Мурка да се пресели в неговата приказка. Той ѝ обещава, че тя ще бъде придворна дама, ще спи на пухени атлазени възглавници, ще яде сметана от златни съдове и в конкурса за котки непременно ще заеме първото място. Дали ще се съгласи Мурка да остави стопанина си Толя и ще се премести да живее в двореца в друга приказка, засега не знаем, за това ще има друга приказка. А в тази приказка, станалият отново момче, Федя разбрал, че неслучайно наричат животните нашите по-малки братя. Не трябва да ги нараняваме, а трябва да ги пазим.

Встреча Феди с Котом в сапогах или новое превращение Феди в мышонка

Братья Федя и Вася Егоровы давно хотели иметь настоящие рогатки. Иногда Федя мастерил себе и брату Васе рогатки из алюминиевой проволоки. Из этих рогаток мальчики стреляли по мишеням бумажными пульками, но им хотелось иметь большие рогатки из деревянных рогатин. Увлечение рогаткой у братьев то появлялось, то пропадало. Но на этот раз оно было точно последним, потому что события, связанные со стрельбой из рогатки, были необыкновенными, это были не просто события, а настоящие приключения. И рогатки на этот раз у ребят были не из проволоки, а настоящие из рогатых веток тополя с кожаным прицелом на широкой медицинской жгутовой резинке. Из этих рогаток можно было стрелять настоящими камнями. Эти рогатки сыновьям смастерил папа. Взяв с сыновей слово, что из рогаток они будут стрелять только по неживой мишени, обозначенной на стене сарая, папа с сыновьями пошёл в ближний лес. С собой они взяли всё необходимое для изготовления рогаток: нож, два кожаных язычка от старых ботинок Васи и медицинский резиновый жгут. К обеду все трое вернулись с букетиком цветов для мамы, с банкой ароматной земляники к чаю и с двумя большими пахнущими лесом рогатками. Федя с Васей были в весёлом возбуждении. Они наперебой расхваливали свои рогатки, рассказывали маме, как далеко им удалось стрелять из них в лесу, и даже высказывали предположения, кто сколько раз попадёт в мишень на стене сарая. Наскоро пообедав, Федя схватил свою рогатку и побежал во двор, даже не подождав брата. Васе он пообещал:

– Вась, пока ты допиваешь чай, я нарисую на стене мишень.

Так он и поступил. Мелом, заготовленным им заранее, Федя нарисовал на стене сарая несколько концентрических кружков, а срединный круг, размером с яблоко, закрасил. Каждый из кругов он обозначил цифрами, и получилась замечательная мишень. Отойдя подальше, Федя стал обстреливать мишень камешками. Получалось по-разному. Иногда он попадал в какой-нибудь из кругов мишени, а иногда камень почему-то улетал под самую крышу сарая. Два раза Феде показалось, что он попал прямо в десятку. Вдруг откуда-то вышел полосатый кот. Он шёл по тропинке в сторону сарая с поднятым вверх хвост и щурился от солнца. Федя, украдкой взглянув на свой балкон, нацелил рогатку на кота. «Вот здорово, – подумал он, – живая мишень!» Целясь в кота, Федя медленно отводил рогатку в вытянутых руках вслед за котом, но стрелять он вовсе не собирался. Он просто представлял себя настоящим охотником, а кота – лесным барсом. И вдруг… Бац! Это из рогатки Феди вырвался камень и полетел в сторону кота. Федя, правда, совсем не хотел стрелять в кота, это не он стрельнул, это охотник стрельнул в барса, но, вот беда: камень попал коту в лапу. Кот немного подскочил, взвизгнул и затряс раненой лапой.

А надо было отметить, то был не простой кот, а сказочный. Все знают и любят сказку о нём. Да, да, это был Кот в сапогах. Вот уже много-много лет он живёт, и все знают о его похождениях. Знают, какой он храбрый и находчивый, как победил злого Людоеда-колдуна, как помог своему хозяину – сыну мельника. Все знают, что со своим хозяином и его красавицей женой Кот в сапогах живёт в прекрасном замке, но немногие знают, что, проглотив Людоеда-колдуна в образе мыши, Кот в сапогах приобрёл способность превращаться в любого животного. Кот умел превращаться даже в человека. Но, кроме того, что Кот умел превращаться в кого угодно сам, он по оставленной Людоедом-колдуном трёхтомной книге научился превращать в кого угодно всех, кого пожелает. А совсем недавно Кот освоил последнюю главу волшебной книги и научился без всякого ущерба из своей сказки переходить в другую и с лёгкостью возвращаться назад.

В этот же воскресный день Кот в сапогах решил прогуляться в эту сказку. Сегодня в этом маленьком волжском городке проводилась выставка кошек, Кот в сапогах посетил её и был чрезвычайно взволнован. Там он увидел столько своих собратьев, сколько гостей бывает на балах у его хозяина – маркиза Карабаса. Коты и кошки были разных пород, разных окрасов и даже бесшёрстные коты, о существовании которых Кот в сапогах и не знал. Но больше всех Коту в сапогах понравилась белая кошечка Мурка, которой не присудили никакого места. Мурка совершенно не расстроилась оттого, что ей ничего не присудили, но очень расстроился её хозяин – мальчик Толя. По всему было видно, что Толя очень любит Мурку, для него она самая хорошая. Коту в сапогах очень хотелось познакомиться с Муркой, но на выставке ему это сделать не удалось. Тогда Кот в сапогах проследовал после выставки за Толей и Муркой и узнал, где они живут. А жили они в том же доме, где жили братья Егоровы. Желая познакомиться с Муркой, Кот в сапогах решил поджидать её во дворе. Он мечтал, что когда она выйдет погулять, они непременно познакомятся. Конечно, было бы лучше, если б его кто-нибудь представил Мурке, но он уж был готов представиться и сам. Ради знакомства с Муркой Кот в сапогах даже нарушил свою давнюю привычку, являться к обеду вовремя. Боясь упустить Мурку, Кот в сапогах решил не обедать, да он и не хотел вовсе кушать. Для наблюдения за дверью подъезда, куда вошли Толя с Муркой, Кот в сапогах выбрал сарай. С высоты сарая подъездная дверь должна была хорошо просматриваться. Правда, у сарая возился какой-то мальчишка с рогаткой, но Кот решил, что мальчик ему не помешает. И вот, когда он весь в мечтах подходил к сараю, случилось то, что случилось: Федя, целившийся в Кота в сапогах понарошку, выстрелил в него по-настоящему. Коту в сапогах было больно, но больше всего было обидно. Он негодовал – какой-то гадкий мальчишка ни с того, ни с сего, взял, и стрельнул в него. Это же подло! Кот в сапогах решил тут же отомстить обидчику. В порыве гнева он превратился во льва. Но вы-то знаете, Кот в сапогах был умным котом, а потому он сразу сообразил, что так не годится: лев очень большое и заметное животное, вон, кажется, его уже заметили. И действительно, чуть подальше играли дети, и девочка Катя сразу его увидела и закричала: «Лев!». Кот вмиг превратился снова в кота, и дети, обернувшиеся посмотреть на льва, увидели простого кота. Все подумали, что Катя выдумала это, а мальчик Дима даже назвал её врушей. Катя оправдывалась: «Я, правда, видела льва. Кажется, он утащил Федю». А Феди, действительно, нигде не было. Превращаясь изо льва снова в кота, Кот в сапогах превратил Федю в мышонка. Федя, превращённый в мышонка, как и ожидал Кот в сапогах, очень испугался. Рогатка, которую он держал в руках, его чуть не придавила. Да ещё совсем недалеко, всего в нескольких прыжках от него, стоял ушибленный им из рогатки кот и поглядывал на него с ухмылкой. Федя-мышонок сидел, беспомощно прижавшись к своей рогатке, и не понимал, что происходит. Кот же в сапогах решил позабавить себя и попугать Федю-мышонка – поиграть с ним в игру «Кошки-мышки». Он медленно, крадучись, пошёл на Федю-мышонка, как хищник на добычу. Но тут появился Вася и помешал Коту в сапогах. Вася со своей рогаткой в руке бежал к сараю и на ходу звал брата, которого он не видел.

– Федя!

Кот в сапогах фыркнул и убежал. Он, как и хотел, влез на крышу сарая и стал ждать, когда же выйдет на прогулку Мурка. Вася подбежал к сараю, увидел на земле Федину рогатку, а рядом с ней дрожащего мышонка. Он поднял мышонка и рогатку, обошёл сарай и, не найдя Феди, пошёл к ребятам.

– Вы не видели Федю? – обратился он к ним с вопросом.

– Его лев утащил. Я сама видела! – заявила Катя. Ребята дружно засмеялись. Никто не поверил ей, не поверил и Вася. Не придавая значения её словам, он показал детям мышонка.

– Смотрите, какого я мышонка нашёл.

Всё внимание детей переключилось на мышонка. Всем хотелось потрогать его, погладить. Серёжа – вредный мальчик – выхватил мышонка у Васи из рук и стал пугать им девочек. Таня и Нина завизжали, а бесстрашная Катя выхватила мышонка у Серёжи и посадила его к себе на ладошку. «Не хватало ещё, чтоб меня тискали девчонки», – подумал Федя-мышонок и закричал: – Отпустите меня! Я – Федя! Я – не мышонок! Но крик его был просто мышиным писком и никто его не понял. – Он хочет есть. Сейчас я принесу ему хлеба, – сказала Нина и побежала домой.

– А у меня есть горох! – радостно сообщил Дима, доставая из кармана зелёные, чуть подсохшие горошины.

– У меня семечки, – сказала Таня, протягивая два подсолнечных семечка.

Ребята подсовывали Феде-мышонку горох, семечки, какие-то крошки, траву, но Федя-мышонок не хотел есть. Ему хотелось поскорее убежать от ребят. Он злился на всех, а больше всего злился на брата Васю. «Ещё братом называется, – думал Федя-мышонок о Васе, – мучает меня». Вася, почувствовав, что мышонку не нравится быть во внимании детей, сказал:

– Давайте мне моего мышонка. Его надо отпустить.

– Дурак! – закричал Серёжа. – Мыши же вредные! Его надо посадить в банку или отдать коту. Давайте, отдадим его вашему Прошке!

Прошка – это пятый член семьи Егоровых. Два года назад родители принесли его детям в небольшой картонной коробке, перевязанной ленточкой, на которой большими красными буквами было написано «ПРОШКА». Папа держал коробку, а мама со стихами, которые сочинила сама, открыла крышку коробки, и оттуда высунулся маленький, усатенький, красивый, полосатенький котёночек. Ну, совсем такой, как в стишке мамы. Дальше стишок мамы гласил: «Шаловливый он немножко, а зовётся котик Прошка». Всё так и было, только слово «немножко» правильнее было бы заменить словом «очень». Прошка был очень шаловливым, озорным, весёлым котёнком. Рос он очень быстро, и сейчас стал настоящим большим котом – грозой местных мышей. «Вася не позволит меня съесть», – подумал Федя-мышонок. И действительно Вася возразил Серёже:

– Нет, он ещё маленький совсем. Его надо отпустить. Я только покажу его Феде.

«Как глупо, меня хотят мне же и показать. Надо скорее как-нибудь вырваться от них», – думал Федя-мышонок. Тем временем выбежала Нина, убегавшая домой за хлебом. Кроме хлеба она несла ещё и банку. – Вот, – протянула Нина Васе банку. – Посади его в банку. Но Вася не торопился принимать банку. Тут оживился Серёжа:

– Правильно, его надо посадить в банку. Давай его сюда! С этими словами Серёжа попытался выхватить мышонка у Васи.

– Ой, не надо! – вмешалась Лена. – Отпустите его, его же где-то ждёт мама.

– Вот глупая! – негодовал Серёжа.

– Мыши же – вредные грызуны. Ты хочешь, чтоб они весь дом у нас прогрызли.

Наверное, спор продолжался бы долго, если б Федя-мышонок не отважился на прыжок. Несмотря на то, что от ладони Васи до земли было очень высоко для мышонка, Федя-мышонок выскользнул из-под пальцев Васи и прыгнул в траву.

– Держите его! – закричал Серёжа.

Таня с Ниной снова завизжали, отпрыгивая от мышонка. Федя-мышонок воспользовался суматохой, помчался во весь дух к дому и юркнул в щель под крыльцом. Он залез поглубже под лестницу и спустился там в рытвину. Он слышал шум у лестницы. Ребята галдели, пытались заглянуть под лестницу, а Серёжа просунул в щель прутик и долго шарил им, пытаясь достать из-под лестницы мышонка, но ничего у него не получилось. Наконец-то, все ушли от лестницы, и Федя-мышонок остался один. Он сидел в рытвинке под лестницей и дрожал. Он никак не понимал, что же произошло с ним, почему он превратился в мышонка. Немного успокоившись, Федя-мышонок стал думать, что же ему делать. Первой его мыслью было бежать домой к маме. Он даже высунулся немного из-под лестницы, но тут же понял, что это плохая идея. Ступеньки высокие, ему – мышонку – их не одолеть, а ведь подняться надо на пятый этаж. К тому же надо будет как-то позвонить в звонок у двери. Да ведь мама просто не узнает его, если он даже попадёт домой. Федя-мышонок понял безнадёжность своего положения и чуть не заплакал. Но не заплакал. Он никогда не плакал, как некоторые другие мальчики, к тому же он понимал, что слезами горю не поможешь. Вдруг за спиной Федя-мышонок услышал писк:

– Дрожишь?

Да, да, это был настоящий мышиный писк, и Федя-мышонок его понял. Федя-мышонок оглянулся и увидел у себя за спиной маленького серенького мышонка. Нет, сейчас-то он Феде-мышонку не показался маленьким, пожалуй, он даже был больше Феди-мышонка. Этого серого мышонка Федя знал. Мышонок часто дразнил Федю-мальчика, шмыгая у него на виду в подвальном сарае между сложенными кипами макулатуры.

– Дрожу, – ответил Федя-мышонок, по-видимому, на мышином языке, так как серый мышонок его понял.

– А я не люблю дрожать, я люблю бегать. Хочешь, побегаем вместе?

Не дожидаясь ответа, серый мышонок развернулся и побежал.

– Догоняй! – крикнул он Феде-мышонку и юркнул в щель, которую Федя-мышонок раньше и не замечал. Федя-мышонок последовал за ним. Оба они пролезли каким-то лазом в подвал и понеслись друг за другом. Федя-мышонок едва успевал за сереньким мышонком, а тот уже нёсся по каким-то коробкам, по ящикам. При этом он постоянно оглядывался на Федю-мышонка и весело помахивал хвостиком. У Феди-мышонка не было намеренья гоняться за серым мышонком, ему надо было придумать, как снова стать мальчиком. Он сбавил скорость для того, чтоб вскарабкаться на самую высокую коробку, но вскарабкаться не успел. Сзади неожиданно кто-то схватил его острыми когтями. То был кот Прошка. Он давно уже терпеливо сидел за коробкой и выслеживал серого мышонка, которого давно мечтал поймать. Напуганный до смерти Федя-мышонок несколько секунд не мог ничего вымолвить, но, немного придя в себя, он заорал нечеловеческим, а как вы думаете, каким? Правильно, ну, конечно, он заорал мышиным голосом:

– Прошка, пусти, я – Федя! Я – не мышь! То есть сейчас-то я мышь, но я мальчик Федя, превращённый в мышь.

Прошка был умным котом. Он сразу сообразил, что что-то тут не так. На всякий случай он ослабил хватку, но всё же Федю-мышонка не отпускал.

– Как это ты Федя? – недоумённо спросил он. – Кто тебя обратил в мышь?

– Не знаю, – сказал Федя и рассказал Прошке всё, что с ним приключилось. Рассказал, что он стрелял у сарая из рогатки и нечаянно стрельнул в кота. Кот неожиданно превратился во льва, а потом снова стал котом, а он – Федя – стал неожиданно мышью. «Странно, – подумал Прошка, но, тут же, решил, – всякое может быть. Надо помочь Феде снова стать мальчиком». Он спросил Федю-мышонка:

– А где тот кот?

Федя сказал, что кот гулял рядом с сараем. И описал по просьбе Прошки Кота в сапогах. Прошка очень любил Федю и его брата Васю. Все трое они были друзьями, да что там друзьями, братьями! – Не будем терять время, влезай мне на холку! Бежим! – скомандовал Прошка Феде-мышонку. Федя-мышонок послушно влез на холку Прошки, и Прошка побежал на улицу к сараю. Рядом с сараем он бережно ссадил Федю-мышонка и попросил подождать его под большим листом лопуха. Сам он пустился на поиски описанного Федей кота. Обойдя окрестности и не найдя кота, Прошка взобрался на крышу сарая и тут увидел незнакомца. Прошка сразу понял, что это и есть тот самый кот, так как всех других местных котов и кошек Прошка хорошо знал.

– Добрый день! – поздоровался Прошка с незнакомцем. – Позвольте представиться. Меня зовут Прошка, я живу в этом доме.

Кот с интересом взглянул на Прошку и ответил ему приветствием:

– Здравствуйте! Я – Кот в сапогах!

– Может, я ослышался? Вы сказали Кот в сапогах?

– Да, я сказочный кот. Зовут меня все Кот в сапогах.

– То, что вы кот непростой, это понятно. Но почему в сапогах? На вас же нет сапог.

– О, это длинная история, я обязательно при случае расскажу её вам.

– Скажите, любезный Кот в сапогах, не вы ли сегодня превратили моего друга-хозяина в мышонка?

– Я превратил сегодня одного скверного мальчишку в мышонка! – гордо заявил Кот в сапогах. – Он ваш хозяин? Ох, и достаётся же, наверное, вам от него!

– Что Вы, – возразил Прошка, – вовсе нет, наоборот, он очень хороший, воспитанный мальчик. Он не только не обижает меня, а, наоборот, всегда защищает. Когда я в прошлом году уронил новогоднюю ёлку с гирляндами, мама его хотела оттрепать меня за уши, но Федя и его брат Вася заступились за меня, и мама мне всё простила. А ещё Федя вступился за всех нас – котов и кошек нашего двора, когда Серёжа, вот уж прескверный тип, стрелял в нас камнями из рогатки.

– Да? – удивился Кот в сапогах. А в меня он сегодня сам стрелял.

– Он рассказал мне. Выстрел был случайным, он вовсе не хотел стрелять в вас, он просто метился понарошку. Он вообще ни в кого не хотел стрелять. Правда, всё произошло случайно! – сказал кот Прошка.

– Погодите, – остановил Прошку Кот в сапогах и резко приподнялся с места. Он увидел Мурку, которая легко подпрыгивая, выбежала из подъезда. – Вы знакомы с этой очаровательной барышней? – спросил Кот в сапогах Прошку, указывая на Мурку.

– Да, это Мурочка, – ответил Прошка.

– Она тоже очень любит Федю, они дружат. Федя всегда после рыбалки угощает меня и Мурку рыбкой.

– Вот как! Тогда я превращу вашего Федю снова в мальчика. Кот пошевелил усами, и Федя-мышонок превратился в Федю-мальчика. От неожиданности и от радости Федя даже запрыгал на месте.

– Проша, Проша, – закричал он, – я снова мальчик! Я знаю, это ты мне помог. Где ты, Проша? Спасибо тебе большое!

Оба кота подошли к кромке крыши, чтобы увидеть Федю. Федя, увидев рядом с Прошкой зашибленного им кота, виновато опустил глаза со словами: – Котик, прости. Я не нарочно. Я не хотел.

– Да, вижу, он неплохой мальчик, – сказал Кот в сапогах Прошке. – А теперь познакомь меня скорее с Муркой.

Прошка познакомил Кота в сапогах с Муркой. И, как мне известно, Кот в сапогах уговаривает Мурку перейти жить в его сказку. Он обещает, что она будет придворной дамой, будет спать на пуховых атласных подушках, есть взбитые сливки из золотой посуды, и непременно, на конкурсе кошек займёт первое место. Согласится ли Мурка оставить своего хозяина Толю и перейти жить в дворцовый замок в другую сказку, мы пока не знаем, об этом уже другая сказка. А в этой сказке Федя, вновь ставший мальчиком, понял, что неслучайно животных называют нашими братьями меньшими. Их нельзя обижать, а наоборот, надо оберегать.

Приказка за нервака Пискун или вълшебната книга на Егор Кузмич

Живеели двама братя – Федя и Вася Егорови. Постоянно се биели, карали се, все нещо не можели да разделят, спречквали се, спорели за нищо и никакво, при което по-малкият от братята – Вася – винаги пищял. Понякога пищял и по-големият брат – Федя. Писъците на децата много дразнели и огорчавали родителите, особено майката. А от огорчение хората често се разболяват. Ето че и майката на момчетата се разболяла и то толкова, че дори престанала да става за закуска, обед и вечеря. Лекарят, който идвал да лекува майката, ѝ изписал лекарства и казал, че ѝ трябват тишина и спокойствие. Тръгвайки на работа, бащата помолил синовете си да не вдигат шум. Дал им книга и им казал:

– Почетете книгата. Книгата е интересна, мисля, че ще ви хареса.

Бащата заминал на работа, а момчетата се настанили в стаята си. Те внимателно сложили книгата на масата. Книгата била нова, с лъскава корица. На лицевата страна на корицата бил нарисуван прозорец с резбовани капаци, каквито е имало едно време по селата, а от прозореца, опрян на перваза, гледал човек с добра усмивка на лицето. Той имал чуплива побеляла коса и буйна бяла брада. Покрай дървената стена на къщичката растял слез, пърхали разноцветни пеперуди. Върху отворените капаци на прозорците стояли врабче, синигер и още някаква птичка, която момчетата не знаели как се нарича. Малко под прозореца било написано «Вълшебната книга на Егор Кузмич». Федя прочел заглавието на книгата, а Вася, който отдавна искал да отвори книгата, чакал търпеливо, кога Федя ще го направи, иначе можело да се скарат. Федя грижливо отворил книгата и момчетата отново видели човека от корицата. Сега този човек стоял на полянката в цял ръст, а зад него се виждала къщата от обложката, от чийто прозорец той гледал. И отново този човек се усмихвал. На следващата страница имало нещо написано.

– Чети по-бързо! – помолил нетърпеливо Вася, който бил на пет години и все още не можел добре да чете. Федя започнал: «Здравейте, скъпи деца! …» и веднага се запънал. Сторило му се, че това го казал някой друг, а не самият той. Учудено погледнал Вася, а и самият Вася бил изумен. Момчетата погледнали картинката на първата страница и не можели да повярват като видели, че нарисуваният човек ги поздравил, махайки с глава, потрил ръце, сякаш пред децата не била книга, а екран на телевизор, по който давали анимационно филмче. Не стигало това, но и човекът някак си ловко подскочил и се озовал на страницата на книгата. Той бил истинско живо човече, на ръст по-малко от химикал. Било облечено старовремски: с червена рубашка, препасана с бродиран колан, с червени панталони и било обуто с истински цървули. Стъпвайки меко, човекът преминал от страницата на книгата върху масата и се представил:

– Казвам се Егор Кузмич. Живея в тази книга. Знам, че ти си Федя, – обърнал се Егор Кузмич към Федя, – а ти, момче, се казваш Вася. Приятно ми е, че толкова грижовно се отнасяте към моята книга.

– А вие истински ли сте? – изумено попитал Вася.

– Да, – отговорил човекът.

– А как живеете в книгата? – попитал Федя.

– Аз съм нещо като вълшебник.

– Вълшебник! – изумили се децата.

– И Вие можете всичко? – попитал Федя.

– Не, – отговорил Егор Кузмич, но мога да помагам на хората със съвети. А вие искате ли да ме помолите за нещо?

– Да. Не бихте ли могли да направите така, че мама да не боледува? – попитал Федя.

– И ти ли искаш същото? – попитал Егор Кузмич Вася.

– Да, – отговорил Вася.

– Хм, – изкрякал Егор Кузмич. – Това не мога да направя, но вие можете сами да го направите. Трябва да престанете да дружите с нервака Пискун, който сериозно се е заселил в дома ви и дори е довел при вас приятелката си Болест.

– Какъв нервак Пискун, – учудили се братята, – ние не познаваме такъв.

– Така мислят всички, които общуват с него, – тъжно отговорил Егор Кузмич. – Това е коварен злодей. Я си спомнете, колко пъти днес сте пищели.

– Ние днес не сме пищели, – възразил Вася.

– Сутринта всеки един от вас искаше пръв да се измие и вдигнахте врява. Няколко пъти днес по нареждане на нервака Пискун вие пищяхте. Преди половин час, на тебе Федя, нервакът Пискун ти прошепна, че трябва да вземеш от Вася количката, - и ти я взе. А на тебе, Вася, ти прошепна да запищиш и ти запищя. Болестта не е единствената приятелка на нервака Пискун, той си има още един приятел – Мързелът.

– Как да прогоним нервака Пискун от нас? – попитали момчетата.

– Много лесно. Трябва просто да престанете да пищите и тогава нервакът Пискун сам ще си тръгне от вашия дом.

– Тогава просто ще го прогоним! – зарадвали се момчетата.

– Браво! Повече никога не пищете, не се карайте, не се бийте и нервакът Пискун ще си отиде от вас завинаги заедно с приятелката си Болест. А сега да продължим с книгата. Това не е обикновена книга. Картинките в нея оживяват, ако ги оцветите с тези вълшебни моливи.

С тези думи Егор Кузмич извадил от пазвата си кутийка, сложил я внимателно на масата и в същия миг мъничката кутийка се превърнала в нормална кутия с моливи. Момчетата едновременно протегнали ръце към кутията и всеки я задърпал към себе си.

– Вася, дай ми я, първо аз! – издигнал глас Федя.

– Не, първо аз! – дръпнал по-силно кутийката Вася.

– Е-е! Не, деца, така няма да стане. Виждам, че все още сте приятели с нервака Пискун.

Децата засрамени сложили кутията на масата и се извинили на Егор Кузмич.

– Така е по-добре, – лукаво усмихвайки се, казал Егор Кузмич. – Аз ще отида да си почина, а вие оцветявайте картинките. Но не бързайте, оцветявайте ги старателно, иначе картинките няма да оживеят. С тези думи Егор Кузмич минал на своята страница и се прибрал вкъщи.

Щом неговата страничка утихнала, децата я обърнали и на следващите две страници видели рисунка. На рисунката били изобразени три седнали на пейка до входа жени и две момичета, едното от които карало колело. Федя и Вася веднага познали жените от съседния вход и момичетата. Това бяха приятелките им: Оля и Наташа. Братята не разбрали веднага, кое трябвало да оцветят, но като се вгледали по-внимателно видели, че небето и купчината пясък в пясъчника били неоцветени. Федя взел синия молив, Вася – жълтия и те внимателно оцветили небето и пясъка. Рисунката моментално оживяла, а децата се оказали там, на двора. Жените седели и оживено разговаряли за нещо. Оля карала колело, а Наташа – синеоко момиче с гъсти светли коси, с червени панделки, вплетени в късите стърчащи на различни страни плитки – стояла до цветната леха и следяла Оля. Когато Оля минала покрай нея, Наташа я извикала и помолила да спре. Оля спряла и я поздравила. Наташа, без да отговаря на приветствието на Оля, я помолила:

– Дай ми да покарам колелото.

– А аз какво ще правя? Ти, Наташа, изкарай твоето колело и двете заедно ще караме, – отговорила Оля, без да слиза от колелото.

– Нямам желание да се занимавам с него. Дай да се повозя на твоето.

На Оля не ѝ се искало много да си дава колелото, искала да си го кара. Така и казала:

– Извинявай, Наташа, но аз самата искам да карам. Изнеси твоето колело, ще караме заедно. Заедно е по-весело.

Изведнъж, незнайно откъде, се появил нервакът Пискун и зашепнал в ухото на Наташа: «А ти попищи, попищи!». Наташа захленчила. Една от жените – бабата на Наташа, я извикала:

– Наташа, какво ти е? Някой да не те е обидил?

– Скръндзата Оля не ми дава да покарам колелото.

Жената с укор погледнала Оля и ѝ казала:

– Оля, не е хубаво да си стисната. Защо обиждаш приятелката си? Дай си колелото на Наташа, нека покара!

Оля намусено слязла от колелото и го дала на Наташа. Наташа, без дори да поблагодари, весело се качила на колелото и го подкарала из двора. Оля останала да стои на двора и да чака Наташа. Но както изглеждало Наташа забравила, че я чакат. Тя изобщо не бързала да върне колелото на Оля. Оля постояла, постояла и тъжна отишла при пясъчника. Тогава към нея се приближили братята Егорови. След като се поздравили с Оля, те ѝ предложили да построят заедно пясъчно градче. Оля се съгласила и тримата се захванали за работа.

Пясъчното градче растяло пред очите им. Децата умело ваели назъбени кули, дълбаели подземни тунели, строяли дворци. Наташа, минавайки покрай тях, няколко пъти с интерес поглеждала към децата и техните постройки. Най-накрая спряла до пясъчника и казала:

– Оля, вземи си колелото. Карай го.

Оля с увлечение строяла египетска пирамида. Наташа се присъединила към децата, но не ѝ се получавало. Пясъкът се сипел от ръцете ѝ, а ако се слепвал, пак не се получавало както трябва. Наташа започнала да се сърди. Струвало ѝ се, че децата са взели хубавия пясък, а за нея е останал лошият. Тогава нервакът Пискун отново започнал да ѝ нашепва: «А ти попищи!». И Наташа захленчила. Баба ѝ я извикала:

– Какво ти направиха?

– Бабо, те взеха всичкия хубав пясък, – оплакала се Наташа.

– А ти не си играй с тях. И въобще, няма защо да си цапаш ръцете, да си отиваме вкъщи.

Наташа тръгнала с баба си, а други две жени се приближили до пясъчника, за да разгледат по-добре пясъчното градче. То било много красиво, просто приказно.

– Я виж, какви майстори! – казала едната от тях.

– Браво! – похвалила ги другата.

– Трябва да вървим, – сепнал се Федя и изтръскал пясъка от себе си. Вася, който изобщо не искал да тръгва, последвал брат си. Момчетата се сбогували с Оля и се върнали от страницата на книгата в стаята.

– Ей че хубаво! – учудвал се Вася. – А какъв чудесен град построихме! Ще се върнем ли там? – попитал той Федя.

– Не знам, – някакси неопределено отговорил брат му. – Хайде да видим, какво става по-нататък.

И момчетата обърнали страницата. На следващите две страници те видели картинка, на която било изобразено момчето Вова, катерещо се на дърво. Като се вгледали добре, братята забелязали на ствола на дървото мъничко котенце, което или се качвало, или слизало от дървото. Картинката била цветна, но в ъгъла ѝ имало цветна леха с бели цветя върху бели стъбла и с бели листа. Децата заедно оцветили цветята и картинката оживяла. Те видели, че котенцето безпомощно виси на ствола на дървото и жално мяука. Вова ловко се покатерил на ствола, взел с едната си ръка котето и бързо се спуснал долу, при което котенцето от уплаха силно се вкопчило в ръката на спасителя си. Като видяло наблизо почвата, то стремително се отблъснало със задните си лапички от дланта на Вова. Но забравило да прибере ноктите си и на ръката на момчето се появила кървяща рана. От болка Вова за секунда се намръщил, притиснал раната си с другата ръка, но още в следващата секунда весело гледал след котето, бягащо към храстите. Незнайно откъде до Вова се появил нервакът Пискун и му зашепнал: «Вова, толкова те боли ръката. Ти попищи, попищи, ще ти стане по-леко». Но Вова, изглежда, въобще не го чувал. Приближил се до чешмата, до която стояла неговата лейка, измил раната с вода от чешмата, напълнил лейката и отишъл да полива цветята. Нервакът Пискун стоял отстрани, гледал го злобно и си казвал: «Какво гадно момче! То не ме признава. Добре, ще помоля Болестта да се заеме с него». След като казал това, нервакът Пискун изчезнал нанякъде. А Вова старателно поливал цветята. Федя и Вася, които този път не влезли в рисунката и оставали странични наблюдатели, започнали да се безпокоят – къде отишъл Пискун и какво е замислил.

– Хайде да обърнем страницата, – предложил Федя. – Може и да го открием. Те така и направили. Прелистили страницата и на следващите две страници видели нова картинка. На нея била нарисувана стая, а в стаята имало двама души: момче, което лежало в леглото с шал на врата и дама, която много приличала на нервака Пискун. Братчетата веднага познали момчето. Това бил Дима от техния двор. Вчера той не послуша родителите си и много дълго се къпа, а надвечер се разболя. Федя и Вася забелязали, че неоцветени на тази картинка били щорите. Те бързо ги оцветили и картинката оживяла. Дамата, която приличала на нервака Пискун, свойски седяла до главата на Дима и му нашепвала:

– Ти правилно не послуша родителите си. Ти вече си голям и сам, без тях, можеш да вземаш решения. Затова пък как само те гледаха момичетата!

В това време незнайно откъде се появил нервакът Пискун. Без да обръща внимание на момчето, той се обърнал към дамата:

– Скъпа моя приятелко Болест, помогни ми. Ето там на двора има едно лошо момче, което ми е неподвластно. Вземи го под твоя власт, нека се разболее, тогава и ще попищи.

– Кое момче? – попитала Болестта, като се приближила до прозореца. Но след като видяла на двора Вова, тя категорично отказала да помогне на приятеля си.

– Не, не. Аз вече се опитвах не веднъж да се сприятеля с него, но то не се поддава. Всяка сутрин прави гимнастика и въобще не мога да го надвия. Е, ако успееш да уговориш Мързела, ако момчето стане мързеливо, тогава може и да се получи нещо.

Ядосал се нервакът Пискун, заподсмърчал и без да се сбогува изчезнал от страничката.

– Навярно, нервакът Пискун се е понесъл към Мързела, – предположил Вася. – Дай да видим по-бързо, какво става по-нататък.

И децата прелистили страницата. На следващите две страници имало картинка с нарисуван познат на децата човек. Това бил мъжът, когото те често виждали на балкона на първия етаж от пети вход. Той обикновено бил с раирана пижама и неизмита глава. И на картинката той бил облечен с пижама и както винаги неизмитата му коса лъщяла. Мъжът лежал на дивана, сложил ръце зад главата. До него на пода стоял препълнен с фасове пепелник. В стаята се носел облак от дим, било разхвърлено. В креслото, облегнат назад седял господин, приличащ външно на нервака Пискун и на Болестта. Картинката била цветна, но след като внимателно се вгледали в детайлите, децата забелязали, че неоцветено било долнището на пижамата на мъжа. След като бързо подбрали подходящия цвят, децата го оцветили, но картинката, изглежда, не оживявала. Всичко оставало неподвижно. Момчетата единствено чули разговора в стаята. Те не разбрали веднага, че всъщност в стаята на мъжа работел телевизорът, значи, картинката е оживяла, просто и мъжът, и господинът в креслото, оставали неподвижни. Спокойствието в стаята нарушил неочаквано появилият се нервак Пискун. Без да се здрависа и да обърне внимание на мъжа, нервакът Пискун задрънкал, обръщайки се към господина в креслото:

– Мързел, мили приятелю, стига си лентяйствал, захващай се за работа. Моля те, заеми се с момчето Вова. Нито аз, нито Болестта можем да се справим с него. Ти би могъл да ни помогнеш. Ако той стане мързелив и престане да прави своята глупава сутрешна гимнастика, болестта би го взела веднага в ръцете си, а пък тогава вече ще се подчини и на мен.

– Вова? – лениво попитал Мързелът. – Това не е ли момчето, което постоянно полива цветята под прозорците?

– Да, да, – закимал с глава нервакът Пискун. – Същият.

– О, не, с него не мога да се справя, той е твърде трудолюбив.

С тези думи Мързелът се отвърнал от нервака Пискун и се обърнал към мъжа, който вече смятал да стане от дивана и да тръгне нанякъде.

– Ей, ти къде отиваш? Днес е почивен ден. Денят е толкова дълъг. Полежи си още малко. Мъжът послушно си легнал отново на дивана. А нервакът Пискун обидено изфучал и изчезнал от страницата.

– Ура! – възкликнал Вася.

– Така му се пада! – зарадвал се Федя.

– Браво на Вова! – почти в хор казали децата.

– Хайде сега да отидем при Вова, – предложил на брат си Вася, скачайки от стола, – и да му разкажем всичко, което сме видели.

– Няма смисъл, – възразил Федя. – Ти какво, искаш да оставим мама болна да стои сама вкъщи? Пък и книгата не сме довършили. И двата аргумента се сториха убедителни на Вася. Той послушно седнал на стола до брат си и те прелистили страницата.

На следващите страници братчетата веднага познали своите съседи Надя и Боря Кузини и приятелката на Надя Ася. Там бил и нервакът Пискун. Той стоял зад гърба на Боря и нещо му нашепвал.

– Подстрекава Боря! – казал Вася.

– Да, виж, виж, Боря пищи, – забелязал Федя.

Наистина лицето на Боря на картинката било разплакано. – Ама, че си пискало, Боря! – продължил Федя.

– Хайде по-бързо да оживим картинката! – нетърпеливо предложил Вася.

– Ето, поясът в ръцете му е неоцветен.

Боря държал в ръцете си спасителен пояс, който наистина не бил оцветен. Вася и Федя бързо оцветили пояса и картинката оживяла. Нервакът Пискун действително шептял в ухото на Боря:

– Ти попищи, попищи!

А Боря с плачлив глас молел момичетата да го вземат със себе си да го повозят с лодка. Момичетата му отговорили, че на децата до осем години им е забранено да се возят с лодка, че той не може да плува и може да се удави. Но Боря продължавал да увещава момичетата и твърдял, че няма да потъне, тъй като имал спасителен пояс.

– Надя, хайде да го вземем, – предложила Ася, и Надя се съгласила.

– Ето виждаш ли, как това помага! – доволно потривайки ръце и незнайно защо подскачайки, казал нервакът Пискун и се махнал от картинката. Надя, Ася и Боря напуснали стаята през вратата.

– И сега какво? Просто празна стая, – казал Вася.

– Хайде да обърнем страницата!

Федя прелистил страницата и момчетата видели плаващите по реката лодки. В една от тях седели Боря, Надя и Ася. Надя гребяла с веслата, а Ася и Боря седели в задната част на лодката с лице към Надя.

– Какво трябва да се оцвети тук? – попитал Вася.

– Не зная, сякаш всичко е оцветено, –вглеждайки се внимателно в картинката, отговорил Федя.

– Я виж, птичка!

На картинката, на клонче от храста, била кацнала малка съвсем бяла птичка.

– Това е врабче! – казал Вася и хванал кафявия молив.

– Погледни по-внимателно, това е синигерче! Аз ще оцветя гръбчето, а ти оцвети с жълто коремчето.

Вася послушно взел жълтия молив. Децата бързо оцветили птичката, така че тя направо изпод пръстите им изпърхала от храста и се понесла нанякъде. Недалеч от брега минавала лодката с момичетата и Боря. Надя гребяла, неумело шляпайки по водата с веслата. Изведнъж съвсем наблизо минала моторна лодка и образувала големи вълни. Лодката, в която били Боря, Надя и Ася, се залюляла от вълните и, аха, да се преобърне.

– Обръщай лодката с носа към вълните, по-бързо! – изкомандвал Боря и в желанието си да помогне на Надя рязко се придвижил към нея. При това лодката за пореден път се наклонила наляво, издигайки се от вълната, и Боря неочаквано, нелепо махайки във въздуха с ръце, паднал зад борда. Изплашените момичета запищели. Ася хванала пояса на Боря и му го хвърлила. Но Боря не успял да се хване за пояса, тъй като поредната вълна отдалечила пояса от него. Боря отчаяно махал с ръце и крака във водата. Вълните го заливали през глава.

– Бързо да отиваме да го спасяваме! – извикал Федя и се втурнал в картинката. В крачка си събул сандалите и се хвърлил във водата. Когато Вася влязъл с бяг в картинката, Федя вече бил над кръста във водата и дърпал Боря за ризата към себе си. Боря дишал шумно и изплашено шляпал с ръце по водата.

– Боря, ставай, тук е плитко! – извикал Вася, който по примера на брат си също бил влязъл във водата с всичките си дрехи. След като разбрал, че и Федя, и Вася стоят, Боря пуснал крака на дъното и също се изправил. Вася хванал скачащия по вълните спасителен пояс и децата заедно излезли на брега. Дали момичетата са се повозили с Боря на лодката, децата така и не разбрали. Те предали изплашения Боря на попечителството на момичетата, които вече били акостирали на брега, а самите те побързали да се върнат в стаята си. След като се върнали, те открили, че дрехите им били напълно сухи. В книгата оставала още една страница. Децата обърнали листа и за свое учудване видели картинка, на която била изобразена тяхната стая. В нея нямало никой.

– И какво? – попитал Вася.

– Не знам, – замислено отговорил Федя. – Хайде да оживим картинката.

– Хайде, – съгласил се Вася. – Но тук всичко е оцветено.

Момчетата около минутка разглеждали картинката, като я сравнявали със стаята си. Всичко било оцветено. Най-накрая те забелязали в книжката зад прозореца на стаята бяло небе и бели клони на брезата. След като оцветили всичко това, децата можели да влязат в нарисуваната стая. Изведнъж незнайно откъде пред тях изникнал нервакът Пискун и заприказвал:

– Нещо днес сте много тихи? Не шумите, не се биете. О-о, те ми четат някаква глупава книга! Та нима това е работа за момчета!

– Махайте се от нас! – в един глас казали момчетата на нервака Пискун. Ние повече никога няма да общуваме с вас!

– Как така няма да общувате с мен? Къде ще се денете без мен! Тази книга на кого е? Твоя ли е, Федя? Не я давай на Вася, той ще я скъса!

– Отивай си, Пискун, – строго казал Федя. – Не е важно, чия е тази книга. Ние с Вася повече никога няма да се караме.

– Да, – потвърдил Вася. – Ние няма да се караме и да пищим! Махайте се!